Выбрать главу

Решителната битка продължила два дни — нещо необичайно за древния свят — при Медуей (за чието съществуване римският военачалник дори не подозирал). Първият ден минал зле за римляните. След това обаче нещата се обърнали, особено когато се появил императорът с контингент от Преторианската гвардия и отряд слонове. В надписа върху триумфалната арка в чест на победата се казва, че Клавдий не претърпял загуби; при Колчестър победил единадесет местни владетели. Тъй като не успял да намери нито едно градче, което да е достатъчно представително, за да стане столица на тази нова и мирна провинция, императорът основал Веруламиум (Сейнт Олбънс). Три седмици по-късно, след като оставил объркани инструкции за администрацията на Британия, той се върнал в Рим и добавил към имената си и прозвището „Британик“. Разбира се, получил и така мечтания си триумф.

Римският триумф бил ужасно нещо. Той бил върховното празненство за легионерите, които марширували през Рим с пръчки вместо мечове и след това се тъпчели до пръсване със стриди от Байя (Неапол), сладководни змиорки, скопени петли, патици, прасенца и ярета, без да пропуснат и нагиздените проститутки. Освен това получавали и donativum — паричен подарък. Процесията следвала установен път — тя се събирала на Марсово поле, минавала през специална порта, наречена Porta Triumphalis, стигала Circus Maximus, където била посрещана с бурни овации от тълпа от 150 000 души, и завършвала при храма на Юпитер Оптимус. Триумфиращият император влизал в светилището и поднасял на бога лаврите на победата.

По улиците минавали платформи с картини, изобразяващи върховите моменти от кампанията; победените шествали в най-скъпите си премени и със заловените им съкровища. Царят на Нумидия Югурта представлявал прекрасна гледка на триумфа на Марий със своята пурпурна роба, златни огърлици със скъпоценни камъни, блестящи на слънцето гривни и бяла диадема на главата. Бил отведен във вериги до Тулианум, единствената килия за екзекуции в Рим, свалили от него всичките скъпоценности (предадени до една на ковчежник) и останал само с превръзка около бедрата, скочил в ямата долу. Вместо да се изправи пред подобен унизителен край, победеният Митридат, героят от първата опера на Моцарт, предпочел да се самоубие.

Според легендата Марк, най-младият от евангелистите, присъствал на триумфа на Тит в чест на завладяването на Йерусалим: и бил така потресен от гледката на окования във вериги първосвещеник, че се зарекъл никога да не предизвиква върху себе си гнева на Рим. Триумфиращите генерали излагали отнетите от враговете трофеи в храмовете, където римските войници можели да им отдадат почит на специални церемонии. Днес техни подобия са почетната служба, военните паради и държавните (или, както се казва, „обществени“) погребения на изтъкнати военни като Уелингтън и Чърчил в „Сейнт Пол“ в Лондонското Сити. В Рим храмът на Юпитер не бил далеч от храма на Юнона Монета, където се намирал монетният двор. Интересно е, че докато поетите се погребват с владетелите в Кралското гробище на Уестминстърското абатство, паметниците в чест на победите, изградили Британската империя, са в църквата в Лондонското Сити, където основната сила са именно парите.

По време на триумф Рим тържествувал. И докато от време на време се надигали гласове против ексцесиите на игрите или робството, никой, дори самият Цицерон, не критикувал пищността, великолепието, арогантността и ликуването на триумфа. Рим, който пазел на бронзова табличка досието на всеки един свой войник, никога не забравял, че триумфите се постигали на негов гръб. Нерон забравил и това му струвало живота.

КЪРВАВИТЕ ИГРИ

Римските игри произлизат от гръцките, чието вдъхновение било религиозно, интернационално и пацифистко. Те започнали в Олимпия през 776 г. пр. Хр. и се провеждали без изменения цели 1000 години, докато не били забранени от християнски император Теодосий, на когото явно му харесвало да разваля удоволствието на другите. Победителите получавали символични награди, но, както презрително и завистливо отбелязва Цицерон, били почитани в Гърция повече от победоносните военачалници. Макар в тях да имало намек за религия и първоначално да били застъпени атлетически дисциплини, като бягане, мятане на копие и пентатлон, римските игри се развили по съвсем друг път и станали кървави, политически и скъпи. През нашия период те включвали борби до смърт между всякакви диви зверове, между хора (престъпници, а по-късно и християни) и зверове и, разбира се, между хора и хора — гладиатори, или професионални убийци.