Няма статистика, която да покаже колко испанци се прибират вкъщи след корида и не бият жените си, но не е нужно да бъдем психолози, за да разберем този катарзис, това успокояване на дивите страсти след часове гледане на кървища и смърт на животни и човешки същества — все по-жестоки, по-продължителни и все повече превръщани в ритуал. Юлий Цезар въвел бикоборството като поредно зрелище в садистичния банкет на римските игри. Колкото и да е странно, в зенита на могъществото си самият той проявявал незаинтересованост към игрите и предпочитал да се занимава с бумагите пред очите на всички, вместо да гледа касапницата долу. Това станало причина за коментари, каквито би си спечелил и един премиер, ако го видят заровил нос в куфарчето си на „Уембли“ по време на финалите. На младини обаче, когато поемал по политическото поприще, той разбрал какви изгоди могат да се извлекат, като се плаща за гладиатори. Като едил (първото стъпало от политическата стълбица) той набрал точки, като устроил игри с триста двойки (със заети от Крас пари). Гладиаторите играели ролята и на телохранители и били използвани от Клодий, който вършел мръсната работа на Цезар в политическите и междупартийните сблъсъци, белязали последните години на републиката и принудили римляните с готовност да приемат наложената от Август дисциплина.
Гладиаторите, които първоначално участвали в погребални игри, устройвани от благочестивия син в памет на родителите си, станали толкова важни, че имало дори професия, auctoreamentus gladiatorum, а треньорът, или lanista, на гладиаторите (на етруски „гладиатор“ означавало касапин или палач) можел да стане богат и влиятелен, макар че никога да не бил приеман добре в обществото; римляните, които били „без изключение зрители, а не актьори като гърците“, изключително много се наслаждавали от двубоите, но не се гордеели с гладиаторите си. Например нито един от тях не е бил увековечен на монета. Въпреки това им се възхищавали и по стените на сградите в Помпей били открити доста графити с имената на гладиатори. Понякога подобно на английските борци от осемнадесети век те оставали живи и ги окарикатурявали куцащи из салоните на по-възрастните похотливи римски дами, със сълзящи очи, покрити с белези тела и липсващи уши — обекти не на съчувствие, а на презрение.
Плиний се отегчавал от игрите; Цицерон ги обичал, но с известни уговорки; Клавдий, заекващият и сополив слабак, който обаче бил и неимоверно коварен, както ще видим по-нататък, ги обожавал толкова, колкото обичал да шпионира подчинените си. Калигула бил обсебен от гладиаторите и дори веднъж се сражавал срещу въоръжен с дървен меч противник; както може да се очаква, видял му сметката със своето истинско оръжие. Единствен Сенека протестирал.
Ето един добре известен откъс от едно от писмата му:
„Случи се един ден да отида на игрите по обяд с надеждата за по-леко забавление, може би някаква комедия или нещо друго, което да облекчи донякъде очите на човек, преситил се с човешка кръв. Жестоко се лъжех. Всички предишни борби бяха просто невинни в сравнение с тази. Бях гледал просто дреболии, а сега идваше ред на най-чиста и откровена касапница! Биещите се не бяха защитени с нищо; телата им бяха напълно открити за всеки удар и всяко мушкане намираше целта си. Повечето хора предпочитат този вид пред всички други срещи, независимо дали са част от програмата, или се провеждат по специално искане. И напълно естествено. Мечът не се възпира от шлем или щит. Защо са нужни доспехи? Кому е притрябвало фехтовално майсторство? Всичко това само забавя малко смъртта. На сутринта хората се изправят пред лъвове и мечки, а по обед — пред зрителите си. Те изправят касапин срещу касапина и запазват победителя за следващата кървава баня; единственият изход за бойците е смъртта. „Но този или онзи е разбойник по пътищата!“ Е? „И убиец!“ Като убиец той си получава заслуженото; но какво е твоето престъпление, нещастно създание, че ти се налага да го гледаш? „Убий! Бий! Гори! Защо се колебае пред стоманата? Защо не иска да убива? Защо умира така противно?“ Виковете ги карат да стиснат меча. „Оставете ги да се бият незащитени — излезте с голи гърди!“ Представлението е спряно за малко. „Прережете няколко гърла, за да няма прекъсване!“ Хора, нима не разбирате, че лошите примери се отразяват върху онези, които ги организират?“
Удоволствието от жестокостта, което лъха от този враждебен разказ за римляните на трибуните показва, че тълпата е била садистична като повечето тълпи, макар тази концепция с нейните сексуални тонове и евентуалното по-късно чувство за вина да била непозната подобно на мазохизма. Римската жажда за кръв била едновременно проста и чудовищна. Тигрите и лъвовете се появили за първи път на арената през 184 г. пр. Хр. и моментално се превърнали в хит. Цицерон писал, че „дивите зверове бяха прекрасни“, макар да отбелязва, че тълпата изпитала съчувствие към слона. Уважението към дивите животни е модерен феномен, с който римляните не били обременени. В края на краищата те се намирали в империята, в която имало в изобилие лъвове, тигри, мечки, щрауси и дори крокодили. Събирането им било скъпо и ги показвали само при munera (екстравагантните представления, устройвани от големци като Помпей и Агрипа и, разбира се, от императорите), а не на обикновените ludi, посещавани ежедневно от Калигула19, на които умирали само хора. (Тези игри, особено морските битки, когато хиляди се сражавали до смърт в изкуствени басейни, били достатъчни за засищането на жаждата за кръв.)
19
На сутринта в деня на убийството му Калигула открил игрите, като принесъл в жертва фламинго, чиято кръв изцапала тогата му. – Б. пр.