Римските игри, започнали като благочестиви панихиди, в крайна сметка се превърнали в нечестиви убийства, когато един (посмъртен) християнски мъченик на име Телемах се осмелил да се изправи между двама гладиатори през 402 г. Присъстващият претор, който вероятно платил игрите, наредил монахът да бъде незабавно премахнат, но когато научил за нещастния инцидент (както вероятно му е бил представен), тогавашният император Хонорий забранил игрите. Те не били подновени никога повече.
Изборните служители — едилите, квесторите и преторите, които движели нещата в Рим и империята — били длъжни да плащат игрите със средства, отпускани им от държавната хазна, но трябвало да ги удвоят, за да не бъдат обвинени в злоупотреби — типично римска постановка. Игрите били толкова характерна черта на римския живот, колкото баните, акведуктите (към които бедните се закачали незаконно) и подаянията. Гражданите използвали случая да изразят безнаказано мнението си за властите и императора. Всеки знаел колко стрували игрите и кой какво плаща. Публиката на игрите била публика от избиратели и приятелите на някой млад едил на първото стъпало на политическата стълба често се изръсвали, за да може техният човек да покаже добро шоу.
И накрая, мнозина римски граждани нямали постоянна работа и прекарвали дните си в клюки, просия, гледане на съдебни процеси и т.н. — всички без богаташите гледали да са навън, а не в мръсните и вонящи стаи, в които спели. Тъй като празниците се увеличили и от два месеца в началото на империята станали три по времето на Тиберий, четири през следващия век и шест в края на империята, нямало по-добър начин за прекарване на времето от посещението на игрите.
ЮЛИЙ ЦЕЗАР И ИМПЕРАТОРИТЕ ОТ ЮЛИЕВО-КЛАВДИЕВАТА ДИНАСТИЯ
ЮЛИЙ ЦЕЗАР
Юлий Цезар израснал, когато Римската република представлявала най-могъщата държава в света, когато пренаселената столица едва успявала да побере милионите си обитатели, от които само една четвърт били граждани, на които се полагала дневна дажба пшеница, когато древните римски добродетели като скромност и честност били задушени от плодовете на завоеванията, когато плюсовете на правителствената система, създадена преди повече от 400 години, били опетнени от гражданска война, от нарежданията и проскрипциите на диктатори, от желанията на силни генерали и техните жадни за земя ветерани.
Цицерон вярвал, че ако консенсусът между благородните граждани (сенаторите) и плебса се запази и продължат да се избират още по-благородни служители (консули като него самия), системата ще може да управлява Рим и провинциите му. Юлий Цезар бил един от онези дръзновени римляни, които вярвали единствено в себе си и били убедени, че само те са в състояние да върнат законността и реда.
Ако използваме съвременни термини, Цицерон е бил десен, или оптимат, а Цезар — ляв, или популарий. В техните противоположни възгледи се отразяват конфликтите на късната република, която в крайна сметка престанала да съществува, когато праплеменникът на Цезар, Октавиан, станал император. Въпреки това дори самият той вярвал в републиката и девизът на всички, които повеждали армиите си към Рим, бил „Републиката е в опасност. Следвайте ме, аз ще я спася.“
Марий, провинциалният земевладелец без изтънчени навици, генералът популист, който реформирал армията; Сула, неговото обедняло аристократично протеже, навремето паднал до нивото на роб, който свалил собствения си патрон и станал диктатор; Помпей Велики; триумвирът Марк Антоний; Юлий Цезар и Октавиан — всички те изповядвали вяра в републиканските принципи, докато се избивали един друг. Сула преследвал Марий до смърт; Цезар се обърнал против колегата си триумвир Помпей и станал причина за края му; Брут, приятел на Цезар и негов брат по оръжие, „най-благородният от всички тях“, заедно с друг приятел — Касий — убили Цезар; за да си отмъсти, Октавиан ги убил и двамата, провокирал самоубийството на Антоний и оставил Клеопатра да сложи край на живота си. Единствено Сула се оттеглил, за да умре мирно в леглото си, а Август живял достатъчно дълго, за да бъдат престъпленията му забравени и от момента на смъртта си да се превърне в бог. Сула, който се появил от нищото, бил най-успешният от всички, Август — най-ефективният, а Юлий Цезар — най-прочутият.