Върнал се в Рим на бърз кораб с мечти за слава и власт и на почти тридесетгодишна възраст. Станал едил, атакувал установената върхушка в лицето на Помпей и Крас, обсипал плебса с нари и станал квестор и надзирател на Апиевия път — длъжности, които му позволявали да се представи със зверовете в сребърни клетки по арените. Цицерон усетил „дълбоката и опасна природа зад неговите усмивки и любезност“ (по думите на Плутарх). „Съзирам склонност към тирания във всичките му начинания, но пък като го гледам колко старателно се сресва и как деликатно почесва главата си с пръст, не мога да повярвам, че този човек може да замисли такъв огромен и гибелен план като унищожаването на Римската република.“ (Много точно наблюдение!)
На тридесет и четири станал командващ войските в Испания, но до кампаниите си в Галия бил по-известен на римляните като демагог, отколкото като военен. През последните години на републиката всеки, който се стремял към върха на хлъзгавия политически връх, се нуждаел от армия, която да го издигне до него и да го задържи там. За да има армия, Цезар се нуждаел от командирски пост и кампания. Римската армия побеждавала почти винаги. Катастрофата на Крас в Партия21, превърнала се в гроб на огромната му военна репутация, била изключение. Един генерал с легионите си в провинция, която винаги можела да се разшири още, имал повече власт и за по-дълъг срок, отколкото намиращия се в Рим консул. Той можел да издига и сваля царе и главатари, да сключва договори, да определя граници, да определя и събира данъци, да изтръгва мари за закрила (любимото занимание на дука на Марлборо) и да трупа богатство, като продава в робство военнопленниците — това било негова лична привилегия. Римските генерали често престъпвали правомощията си, макар комуникациите им със Сената да са били най-малкото толкова ефективни, колкото между Чатъм и неговите генерали или Пит Младши и адмиралите му през осемнадесети век. Веднъж заел поста си, римският генерал можел да реши, че за Сената и римския народ ще бъде най-добре, ако се обърне срещу племената, разпознавани до момента като „приятели и съюзници“ (както били наричани официално), и нахлуе на територията им, за да придобие повече земя и богатства; въпреки убеждението на римляните, че като единствена цивилизована сила имат правото да завоюват, по-основните им мотиви били непосредственото забогатяване и власт. Една успешна кампания можела да бъде увенчана с издигане на храм на Марсово поле, в който да се пазят трофеите (доспехите) на победения враг, а егото на генерала щяло бъде удовлетворено с обявяването му за imperator от войниците му и от съпроводен с много пиршества (и игри) триумф, от който ще се възползва и плебсът.
Цезар прекарал една шеста от живота си (девет години) в Галия. Военните действия били спорадични, често жестоки и разгорещени, понякога досадни и дълги като обсадата на Алезия (дн. Алес в Бургундия). Цезар победил, тъй като легионите му били съставени от професионалисти, а силите на галските племена — огромни, храбри и кръвожадни мъже лесно се деморализирали; противниците му били алчни, разпокъсани и затруднени от жените и децата си. Макар Галия да се намира по-близко до Италия от Испания, само Цизалпийска Галия (най-общо равнината Ломбардия) и „Провинцията“ (Прованс) били романизирани. Галите по темперамент били противоположност на римляните — нетърпеливи, избухливи, галантни и доверчиви. Когато благодарение на римляните вкусили вино, станали толкова ентусиазирани почитатели на напитката, че били готови да разменят роб за една пълна амфора.
Във Ватиканския музей се пази статуя на галски главатар, по-голяма от човешки ръст. Той е брадат, с гъсти мустаци, облечен в торбести бричове и гамаши, с наметало на раменете, закопчано с огромна сребърна брошка в лявата част на гърдите; главата му е наведена и на лицето му е изписано объркване и голяма тъга — нищо чудно, тъй като ръцете му са вързани в китките. (Според новобогаташите в Рим съсипан принц като този спокойно би могъл да завърши като готвач.) В миналото галите сами предприемали походи в Италия и през 390 г. пр. Хр. успели да завладеят Рим. Белгите нахлули и се заселили в Югоизточна Англия три века по-късно. Тези варвари и делата им били описани от историците и несъмнено са били познати на Цезар.
Както знае всеки изучаващ латински, „Галия е разделена на три части…“ С това изречение започва разказа на Юлий Цезар за завоеванието му в книгата му De Bello Gallico и то нерядко изчерпва познанията на доста хора за древния свят. Все пак си заслужава да продължим цитата, тъй като той представлява великолепно резюме на географията и демографското състояние на страната, която решил да подчини, и същевременно е много добър пример за ясния и стегнат стил на военен, (Личи, че Цезар не е бил замесен от адвокатско тесто.)
21
Партяиски изстрел – конник, който бяга или се преструва, че бяга, се обръща в седлото си и стреля с лък. Една запратена по този начин стрела улучила бедния (или по-скоро доста богатия) стар Крас. – Б. пр.