„… на три части, населявани от белги, аквитани и от онези, които на собствения си език се наричат келти, а за нас са гали. Всички те имат отделни езици, обичаи и закони. Келтите са отделени от аквитаните от реката Гарона, а от белгите — от Марна и Сена. Белгите са най-храбрите от тях, тъй като са най-отдалечени от цивилизованата римска провинция, най-рядко се посещават от търговци, предлагащи луксозни стоки, и са най-близко до германците оттатък Рейн, с които все воюват. Поради същата причина хелветите са по-храбри от останалите келти; те са почти непрекъснато във война с германците и или се опитват да пазят страната си от тях, или самите те нахлуват в Германия.“
Подобно на голяма част от Северна Европа през 58 г. пр. Хр., Галия била гора (forest, или на латински foris est — отвън е) и затова до построяването на римските пътища придвижването на войските без карти и компаси било много трудно, особено през нощта, един от любимите похвати на Цезар. Освен това комуникацията между армиите зависела от бърз конник — а както ще видим, той невинаги успявал да стигне до целта си. Самата природа също не била укротена (вземете съвременната автомагистрала, неуязвима за всякакви природни стихии с изключение на земетресенията) и войниците често се страхували от околността толкова, колкото и от врага.
Резултатът от сражението зависело от дисциплината и решимостта на хората и от уменията на командира. Жизненоважна роля в римската армия играел центурионът. Добрият стар професионалист (съвсем малко са примерите на лоши центуриони) можел собственоръчно да повали двадесет варвари и с личния си пример да обърне хода на битката, така че нямало значение, че на бойното поле римляните най-често били превъзхождани числено. Когато бил убит един млад военен трибун от близко семейство (поради което младежът бил на този пост), Цезар бил тъжен, но когато паднал един центурион, той плакал. Често в разказа си Цезар ги назовава по име (центурионите рядко имали по две имена) и им посвещава дълги любящи пасажи, отбелязва колко по-добре се сражавали, когато ги наблюдавал, макар че самият той най-често се намирал в разгара на битката и веднъж дори заповядал да изведат конете му, за да може да се оттегли. Като историк на собствените си действия Цезар е честен и откровен, не се опитва да прикрива грешките си, признава уменията и дори красноречието на враговете си, макар че, разбира се, De Bello Gallico да е била замислена като партийна пропаганда. Партията бил самият той.
Първата му кампания била против хелветите, които масово напуснали швейцарските си твърдини заради „добрата земя и охолния живот в долината на Рона“. Макар да разполагал с два пъти по-малобройна войска, Цезар ги принудил да излязат на сражение недалеч от Аутун — град, основан по-късно от праплеменника му Август, където и до днес могат да се видят римските развалини. (Именно тогава заповядал да отведат конете му.) Разгромил хелветите и бил особено горд с победата си, тъй като петдесет години преди това едно от племената им — тигурините — убили римския генерал Луций Пизон, който се падал дядо на тъст му, също Луций Пизон; така „Цезар успя да отмъсти за личната рана, както и за нанесената на родината му.“
След тази битка през 55 г. пр. Хр. той продължил към Рейн, за да разбие две германски племена, чиито вождове дошли да преговарят с него в лагера му. Цезар най-вероломно ги затворил и изклал обезглавените им армии. Катон и компания осъдили действията му пред Сената. В свое оправдание Цезар заявил, че германците представлявали такава сериозна заплаха за Галия и за безопасността на самия Рим, че за нормални действия и дума не можело да става. Принципът „разделяй и владей“ бил по-скоро политическа идея, отколкото реалност, тъй като за разлика от британците в Индия римляните трябвало да положат доста усилия, за да запазят хегемонията си, зависеща от системата съюзи и васални владетели. Ето защо те били длъжни да защитават съюзниците си. Сугамбрите на североизток тормозели убийте — съюзници на Рим, живеещи малко по-нагоре по течението на Рейн (Цезар го наричал „граница на римския суверенитет“, но въпреки това трябвало да я прекоси, за да даде урок на варварите). „Преминаването с лодки бе прекалено рисковано и под достойнството на римски главнокомандващ“ — отбелязва той (типично цезарско становище и изказ), поради което построил мост непосредствено до днешния град Кобленц.