Модел на този мост, изработен в Италианската школа за военни инженери, е изложен в Музея на римската цивилизация в Еур, неприветливо високотехнологично градче без пешеходци, недалеч от Рим. Цезар се гордеел с творението си и го описва така подробно, че за потомците на неговите инженери не представлява никакъв проблем да го възпроизведат, („… цялото съоръжение било толкова устойчиво, че според законите на физиката, колкото по-голяма била силата на течението, толкова по-стабилни били стълбовете му.“) Прекосил моста (построен за десет дни), опожарил селата, фермите и нивите на провинилите се сугамбри, върнал се обратно, като унищожил моста след себе си, и след като прекарал общо осемнадесет дни оттатък Рейн, решил, че „извършил всичко, което се изисквало от честта и интереса“. Когато човек си помисли за дългите празни приказки около прекосяването на Рейн през Втората световна война, този коментар изглежда повече от изискан и точен.
Римският войник бил обучен да бъде гъвкав; той бил на първо място черноработник и трошенето на камъни и строежът на пътища бил основното му занимание, но също така можел да се специализира и в работата с военни машини като тарана, който представлявал маса желязо, оформено като глава на овен, гигантския катапулт, проектиран от самия Цезар, подвижната обсадна кула или харпуна, използван в морската битка против венетите — племе на атлантическия бряг на Бретан, което се осмелило да убие пратениците му. Техните високи кораби с платна и такелаж били по-маневрени от римските плоскодънни веслени съдове, но в разгара на битката вятърът за късмет спрял и както отбелязва Цезар, „след това битката премина в ръцете на войниците“ и, естествено, римляните излезли победители. Наказанието било жестоко — предводителите били екзекутирани, а цялото население — продадено в робство.
Цезар използвал същите кораби при нахлуването си в Британия през 55 г. пр. Хр. Бритите чули, че идва, и му предложили заложници — обикновен номер за печелене на време. За да обяви заплахата си, той изпратил Комий, когото бил направил цар на атребатите (подобно на белгите те обитавали земи от двете страни на пролива — „океана“, както го наричали римляните, — най-общо Нормандия, Уилц и Бъркс). Акостирал при Дувър. В книгата си Цезар пише: „Местните жители пратиха кавалерия и колесници, което изплаши римляните, тъй като те не са свикнали да воюват срещу такъв противник.“ (Доста странно е да слушаш как Цезар крещи „не е честно“.) Но задвижваните от весла кораби на римляните — нещо невиждано дотогава — изплашили бритите още повече. Комий се върнал с вестта, че опълчването срещу дебаркирането на Цезар било ужасна грешка по вина на простите хора, които вече били разпратени по домовете си да се грижат за нивите си. Последвало предложение за мир и даване на заложници. Подобно на Чингис хан Цезар често покорявал със своята изпреварваща го репутация. Завърнал се в Галия, след като изпитал затруднения с необичайно големите приливи, много по-различни от тези в Средиземноморието, разправил се с морините (Па дьо Кале), които решили да се възползват от проблемите му, и изпратил подходящ доклад до Сената, който му гласувал двадесетдневен празник. Всъщност експедицията била провал; само две от племената изпратили заложници.
Следващата кампания била организирана по-добре. През 54 г. пр. Хр. начело на пет легиона и двадесетхилядна кавалерия Цезар дебаркирал при Дийл и се изправил срещу достоен противник в лицето на Касивелан, крал на Херц, Есекс и Мидълесекс, който бил избран за главнокомандващ (британците също имали демокрация). Цезар отново се оплаква, че местните използвали своите колесници по „непознат, дързък и изнервящ“ начин. За да си отмъстят, римските войници започнали да разоряват околностите, а Цезар се пазарил със странния вожд дисидент, докато и на двете страни им дошло до гуша. Касивелан обещал да прати заложници и да плаща данък и Цезар се оттеглил.
Защо изобщо му трябвало да отива в Британия?
Армията му била достатъчно голяма, за да завладее страна с площ една пета от тази на Галия, но въпреки това Цезар се оттеглил. Може би е бил отблъснат от синята боя от сърпица, странните военни похвати и ужасяващите друидски обичаи (включващи човешки жертвоприношения) на местните жители наред с изнервящите го колесници. Завладяването на Британия било отложено с един век.
Освен това Цезар трябвало бързо да се върне, за да се справи с Амбиорикс, главатар на „затънтено и незначително“ племе в Пикардия, което обаче не му пречело да бъде красноречив и изобретателен. Командирът Сабин, трибуните и първенците от центурионите се съгласили да преговарят извън лагера — глупаво решение, тъй като били нападнати и изклани. Знаменосецът хвърлил орела си през крепостния вал и се сражавал до смърт, а оцелелите допълзели до лагера и се самоубили. Това било най-сериозното поражение в Галия. Цезар не бил там. Последвали още по-големи неприятности. Окуражен от неочаквания си успех против непобедимите римляни, Амбиорикс вдигнал всеобщо въстание и обсадил зимния лагер на Цицерон. Цезар отново не се появил. Пратениците били заловени и измъчвани пред очите на обсадените римски войници. Накрая един дезертирал при Цицерон22 гал убедил роба си „с обещания за свобода и голяма награда“ да прати съобщение на Цезар, който незабавно заповядал на квестора си Крас да потегли през нощта на помощ, като пратил на Цицерон послание (на гръцки) с копие, което цели два дни останало да стърчи незабелязано на отбранителния вал.