Цезар имал репутацията на победител и макар да започнал само с един легион и без пукнат грош, привличал войниците като магнит. Той взел своя дял от хазната на Форума и изпратил приятелско послание на Помпей. Срещнал се с Цицерон, който бил интелектуалният доайен на оптиматите, и го оставил да се присъедини съвсем необезпокояван към противника му. Войната обхванала Африка и Испания, после Гърция, Египет и Азия (Западна Турция), но Цезар в крайна сметка победил. През 46 г. пр. Хр. той бил избран на специалната длъжност диктатор, но за разлика от предшествениците си се държал любезно и с мекота към победените си сънародници. В Рим той използвал изключителната си власт да опрощава дългове и да прекратява изгнания. След като изгубил последната битка в Тесалия, Помпей избягал в Египет, където бил убит от съветниците на десетгодишния владетел. Цезар оплаквал противника си заедно с целия римски свят.
Момчето цар имало сестра — осемнадесетгодишна македонка, като всички Птолемей по-скоро остроумна, отколкото красива, но с чар, енергия, амбиция и кураж. Естествено, става дума за Клеопатра. Тя била изолирана от фракцията на брат си, но когато чула, че в Александрия пристигнал нов завоевател, успяла да се промъкне в двореца и се срещнала с Цезар. Така започнала световноизвестната любовна афера. Двамата обаче не пътували през следващите два месеца по Нил, както гласи легендата. Макар да бил омагьосан от ослепителната принцеса, Цезар имал и други, не толкова приятни неща за вършене. Синът на Митридат нахлул в римската провинция Кападокия и Цезар го победил със светкавична атака, обобщена по-късно в надписи по стените на Рим (който отчаяно се нуждаел от него): Veni, vidi, vici. Цезар винаги се е изразявал сбито и не обичал многословията.
Ужасният Милон, водачът на кликата на оптиматите, се върнал в Рим и започнал да саботира законите му за дълговете. Собствените му ветерани така се вкиснали, че напуснали столицата с искания да им се платят заплатите при демобилизация и Цезар се завърнал точно навреме, за да ги спре с речта си, започваща с Quirites („граждани“) — с това искал да покаже, че вече не мисли за тях като за войници. Слязъл от коня си, когато видял Цицерон, и вървял с него „няколко фурлонга“24. Наложило му да иде до Африка, за да разбие тъста на Помпей, а след това и до Испания, за да се справи със синовете му. Сенатът го избрал консул за пети път и всяка следваща победа му носела нови почести, нови триумфи и титли, сред които и „Освободител“, за да се стигне през февруари 44 г. пр. Хр. до титлата Dictator Perpetuus (пожизнен диктатор; за разлика от Август Цезар не се отказал от нито една титла). Месецът квинтилий бил преименуван в негова чест на юли. За някои римляни това вече било прекалено.
Цезар се наслаждавал на властта и пищността. Допадала му идеята да ръководи завинаги републиката и казвал, че Сула е бил безумец да се откаже от диктатурата си. Отдавал се повече на своята dignitas (уважението на равните му), отколкото на auctoritas и potestas (авторитета и правомощията) на положението си и именно това го накарало да прекоси Рубикон. Той не искал да бъде цар или император в Рим, нито пък да основе династия. Всъщност се нахвърлял срещу всеки, който го поздравявал като цар, и отхвърлил предложената му корона с думите Non Rex sed Caesar sum (Не съм цар, а Цезар). Октавиан, неговият осиновен син и праплеменник, му бил само имуществен, а не политически наследник и Цезар в никакъв случай не е имал предвид да подкрепя бъдещия император Август.
За разлика от предшествениците си Марий и Сула или приемниците си Октавиан, Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон, едните диктатори, а другите — императори от династията, която основал без да го желае, Цезар никога не е бил жесток, отмъстителен или алчен. Победите му не били следвани от проскрипции, ничий син не бил лишаван от имота на баща си и никой съпруг не ставал рогоносец по най-позорния начин и повечето от онези, които му нанесли убийствените двадесет и седем удара на 15 март 44 г. пр. Хр., били негови приятели. Цезар бил радикален, но не и мечтател. Мерките му били практични, като реформата на календара, който е в сила и до днес, автономията на градските общини, рационализацията на дневната дажба жито (подобна на предложението за отмяна на детските помощи за по-заможните в съвременна Англия), кодифицирането на римското право, построяването на ново пристанище в Остия, пресушаването на блата, основаването на двадесет нови града, превръщането на олигархичния Рим в сериозна и ефективна столица — първо на самия себе си, после и на целия свят — и т.н. Планирал да разшири римския свят; най-много му се искало да покори Партия и да отмъсти за приятеля си Крас. Подлудил оптиматите, като увеличил броя на държавните служители — от четирима едилите станали шест, а квесторите от четиридесет станали шестдесет. Раздул Сената до 900 души и дал достъп в него на предприемачи, лоялни гали и дори на центуриони, като по този начин разширил основата на властта си и намалил прерогативите и привилегиите на аристокрацията. Именно тези мерки наред с все по-нарастващата му арогантност и раздразнителност през последните месеци от живота му станали причина за покушението.