Войната не била религиозна, политическа, етническа или идеологическа, каквито са много от войните в Европа и на Балканите, където често се водели сраженията от римските граждански войни; това била борба за надмощие между съперничещи си групировки, но, както отбелязва Вергилий, резултатът от нея била зората на епохата на Август. По отношение на морските и сухопътните сили двете страни били равностойни, но Антоний бил в по-неизгодно положение заради онова, което днес бихме нарекли „фактора Клеопатра“, докато Октавиан бил подсилен от връзката си с Цезар. Римляните дезертирали от Антоний преди, по време и след сражение. Морската битка при Акциум била по-скоро изгубена от Антоний, отколкото спечелена от Октавиан, който вероятно прекарал цялото време легнал на един хълм над залива, загледан в небето; Агрипа обаче бил на мястото си. Според Дион нетърпеливата Клеопатра, загрижена за намиращото се на кораба й съкровище (по онова време никой не напускал дома си без семейното сребро), типично по женски решила да се върне в Египет; а може би Антоний й дал знак да отстъпи? Моряците на Агрипа очаквали морска битка — сблъсък от близко разстояние, със сграбчване, та рани, катапулти и градушка от камъни. В крайна сметка победили.
Акциум не бил славен завършек на гражданската война, а край или почти край на стоте години конфликти между самите римляни. Всички сенатори и конното съсловие се събрали в Бриндизи да поздравят Октавиан, чието четиридесетгодишно управление вече започнало по най-категоричния начин. Антоний и Клеопатра се намирали в Египет и през август следващата година Октавиан потеглил срещу тях. Когато наближил, те му изпратили дарове, които той задържал, и молби, които останали нечути. Антоний патетично напомнял на Октавиан за щастливите времена, прекарани заедно в Рим — странна забележка, тъй като разликата помежду им била около двадесет години и Октавиан никога не е бил гуляйджия. Клеопатра заплашвала да унищожи себе си и своето съкровище, но Октавиан не й обърнал внимание. Изпратил един сладкодумен освободен роб да й подшушне, че вече я обича от разстояние и че разстоянието помежду им скоро ще изчезне. С приближаването на Октавиан войниците на Антоний го напуснали. Когато му казали, че Клеопатра е мъртва, той опитал да се самоубие, но щом разбрал, че е жива, успял да събере сили да се довлече до стаята й и да умре в нейните обятия.
Така сцената за Клеопатра била разчистена и тя била готова да се срещне с новия владетел на света. Когато Октавиан влязъл в покоите й, тя станала от богато украсения шезлонг, където съблазнително се била отпуснала, пребледняла от скръб, и извикала: „Поздрави, господарю, защото боговете ти дадоха превъзходство и го отнеха от мен.“ Покоите й били пълни с бюстове и спомени за Юлий Цезар и тя пазела в деколтето си негови писма, които прочела с мекия си, тъжен и напевен глас. Октавиан не бил трогнат. Тогава тя се хвърлила на колене и го замолила да й бъде позволено да умре. Октавиан отново не се развълнувал. Може би си мислел как ли ще изглежда в процесията му по Свещения път; щяла да добави блясък към: триумфа му, затова му трябвала жива. Ето защо наредил храната й да бъде проверявана. Възможно било обаче присъствието й да даде обратния резултат. Тълпата е непостоянна… (Когато палачът на Шарлот Кордей, която убила Марат в банята, вдигнал отсечената й от гилотината глава за косата и я ударил в лицето, бил глобен за лошо поведение.)
Клеопатра го надхитрила. Нямала никакво желание да бъде част от нечий друг триумф. От експериментите върху живи хора (нещо безпроблемно по онова време) знаела, че отровната змия ще й свърши работа. Усойницата е малка отровна качулата змия, разпространена в Египет и Либия, чието ухапване според съветниците на Клеопатра щяло дай осигури обожествяването. В литературата за усойница се говори единствено във връзка с Клеопатра. Тя си осигурила две злини. Според Дион, който описва събитията, Октавиан бил потресен от смъртта на Клеопатра и се опитал да я съживи. Не му оставало друго, освен да се утеши със съкровището й. С Египет също можел да прави каквото си поиска.
От този момент нататък Октавиан станал благ, милостив и прощаващ — бил ужасен единствено със собствената си дъщеря. Пощадил децата на Антоний и Клеопатра, наречени претенциозно Хелиос (слънце) и Селена (луна), и те били отгледани от все така добродетелната им мащеха Октавия. Антил (син на Антоний от първата му жена Фулвия) и Цезарион били прекалено опасни, за да бъдат оставени живи, и били убити26. Египет бил анексиран като владение на императора и се управлявал от префект. Естествено, Даровете на Александрия били отменени, но разпорежданията на Антоний в Азия останали непокътнати. Всичко това наред с амнистиите и прошките било обявено на египтяните от Октавиан в реч на гръцки. Той посетил гроба на Александър Велики и може би неволно отчупил носа му. В съкровищницата на Клеопатра имало достатъчно средства, за да успее да изплати годишната заплата на всичките си войници. На 11 януари 29 г. пр. Хр. портите на храма на Янус (бога на войната) в Рим били затворени. „С републиката и свободата било свършено и хората с благодарност се обърнали към новия си спасител.“27
26
Джон Картър в коментара си към „История на Рим“ от Дион Касий отбелязва, че те заплатили за вината си, че са пораснали синове на баща си.
27