Октавиан се погрижил да запази привидно републиканските институции. Подобно на препаратор той извлякъл важните органи от мъртвото животно и натъпкал тялото със слама, без да уврежда кожата. Автокрацията му произтичала от серия правомощия, които му били гласувани, а не иззети — като властта на проконсула и на трибуна. Както обяснява г-н Картър, „великолепието на тази постановка се крие в нейното разделяне на властите от поста.“ Август, какъвто станал през 27 г. пр. Хр. и както ще го наричаме оттук нататък, получил империум за десет години (с право на подновяване); той съсредоточил в ръцете си властта на всички длъжности, като си спестил досадата, несигурността и разходите за избори. Искал да бъде наречен Ромул, но в името имало намек за омразната на римляните царска власт, поради което се отказал. След 19 г. пр. Хр. имал „властта на консула, без да е консул, властта на трибуна, без да е трибун и властта на проконсула, без да е проконсул, тъй като вместо него тези длъжности се заемали от легатите му“. Чрез серия ловки и уверени номера (заклеймявани от Гибън) Август, който държал в ръцете си Сената, народа, римската армия и буржоазията на Италия, решил, че е напълно справедливо да бъде принцепс, или пръв сред равни, до края на земния си път.
Дион Касий ни предава измислените монолози на двамата приближени на Октавиан — Агрипа и Меценат — как да се държи от този момент (29 г. пр. Хр.) нататък. Като човек на действието Агрипа дрънка глупости, но след едно резюме на постигнатото предупреждава господаря си да внимава да не стане монарх, защото, ако римляните заподозрат подобно намерение, ще бъде обречен като „баща си“ Юлий Цезар. Меценат е по-изтънчен — Октавиан трябва да стане монарх във всичко с изключение на името, не бива да позволява да се поставят негови изображения в храмовете, но трябва да вгради образа си в сърцата на хората; трябва да назначава магистратите и да се преструва, че слуша съветите им в Рим, но провинциите и армиите следва да контролира изцяло той; да не се скъпи за разкрасяването на столицата и в името на собствената си безопасност да назначи начело на Преторианската гвардия не един, а двама префекти; освен това конните състезания да бъдат ограничени само до Рим, за да не се лишава кавалерията от качествени животни28. Конниците, продължава Меценат, трябва да бъдат обучавани от деца да управляват хазната, държавната собственост следва да се приватизира, а сенаторите, ако се държат лошо (дори към теб, Октавиане), да бъда съдени от колегите си, а командирите на въстаналите армии да се заклеймяват като врагове на държавата.
Август не се вслушал в този съвет, макар че явно го е последвал по своя тактичен и лицемерен начин. Отнасял се с особено уважение към Сената и субсидирал сенаторите, които претърпели загуби през гражданските войни (нещо като помощите, отпускани от херцога на Нюкасъл на благородниците по времето на Джордж III), и помагал на старите фамилии да спазват задълженията си към храмовете. Публично Август подкрепял традиционните семейни добродетели и обложил с наказателен данък бездетните двойки. Не бива да забравяме също, че подобно на всеки друг император самият той бил толкова богат, колкото и държавата.
При встъпването си в консулска длъжност за седми път произнесъл реч, започваща по следния начин: „Зная, достойни отци, че в очите ви съм направил невероятен избор. Оставям поста си и ви връщам абсолютно цялата власт — властта над законите, армията и провинциите, не само над териториите, които ми поверихте, но и онези, които по-късно осигурих за вас… По този начин възстановявам свободата и републиката.“ Всичко това било пълна лъжа. Малцина обаче го забелязали, още по-малко били онези, които ги било грижа, а пък онези, които биха се осмелили да направят нещо против режима, се брояли на пръсти. Заговорите срещу Август през цялото време на управлението му били редки и нескопосани и той се отнасял към заговорниците със снизходителност, която била почти унизителна. Според Дион в случая с внука на Помпей Велики, Гней Корнелий Цина Велики, Ливия изнесла на Август такава убедителна (и дълга) лекция за достойнствата на милостта, че той освободил всички заговорници и направил Гней консул. Либия била по-малко загрижена за милостта на съпруга й към собственото им семейство и особено към собствената си дъщеря Юлия. Подобно на Калигула тя би могла да оправдае (стига да се намерел някой, който да си направи труда да я изслуша) своята лудост и лошотия с тежкото си детство, с разтуреното семейство и с манипулирането на живота й и децата й от страна на баща й. Но арогантната, упорита, безочлива, непокорна, похотлива и много коварна Юлия нямала никакво намерение да се оправдава. Както видяхме, лошото отношение на Август към нея започнало от деня на раждането й, когато се развел с майка й. Той очаквал дъщеря му да наследи неговото почти нечовешко самообладание. Отворил й пътя към римския хайлайф, но така и не й дал свобода. Омъжил я три пъти, без да я пита, и тъй като самият той нямал мъжки наследници, я лишил законно от двамата й първи синове от Агрипа — златните момчета Гай и Луций, които направил свои собствени синове (на тях е посветена една от най-прекрасните сгради на света — Мезон Каре в Ним, която в момента се реставрира). За да му отмъсти, Юлия се опитвала да го вбеси, като спяла с когото й падне — но обикновено докато била бременна от някой от съпрузите си. Младите й любовници носели имената на велики римляни — Антоний, Пулхер, Гракх, Сципион. Заедно с тях замислила отцеубийство по време на среднощна вакханалия насред Форума. Оргията била сериозна, но не представлявала нищо особено като заговор и Август екзекутирал единствено сина на Марк Антоний Юлий Антоний, който бил консул и трябвало да внимава какво прави, а останалите прогонил. Заточил дъщеря си до края на живота й, като се погрижил никога повече да не получи и капка вино.
28
Наполеон бил първият владетел, разделил конете на състезателни, кавалерийски и артилерийски. – Б. пр.