Престижът на Тиберий в Рим падал. Подобно на Луи XIV (тяхното единствено подобие) Август не обичал отсъстващи. Появило се неоснователно съмнение, че „изгнаникът“, както започнали да го наричат, явно крои някакви заговори. Когато Гай посетил намиращия се недалеч Самос, Тиберий се явил в двора му и се проснал в краката на заварения си син в знак на протест срещу подозренията. Те обаче продължавали да растат и съзнавайки, че прекалено дълго е отсъствал, Тиберий писал на майка си с молба да се застъпи за него пред императора и да бъде приет у дома. Август никога не е харесвал Тиберий и след смъртта на внуците му, когато той станал негов наследник, се насилил от държавнически съображения да се държи нормално и дори дружелюбно. Писмата му към Тиберий обаче са пропити с неискреност. Август бил изключително суетен, както се вижда от неговите Res Gestae — постиженията му, продиктувани от самия него и гравирани на огромна плоча, изнесена да бъде аплодирана от всички. В самохвалния списък не липсва нито един построен и възстановен акведукт или храм, нито едно благодеяние, нито една завоювана провинция и нито един прокаран закон. Той силно желаел да бъде обичан и почитан от идните поколения. И като повечето жестоки хора, бил сантиментален. Според Светоний вероятната причина Август да избере Тиберий, била, че доведеният му син бил толкова противен, че на неговия фон собственото му управление ще се запомни с още по-голямо умиление.
В началото на управлението си Тиберий бил изключително разумен. Консултирал се със Сената по всеки въпрос и окуражавал дебатите. Не той, а Август или Ливия се погрижили за смъртта на вероятния му съперник Агрипа Постум, останалият жив син на Юлия, смятан от всички за мошеник. Спазвал заръките на Август (а те не били малко), като посочил за свой наследник Германик (племенника си, на когото завиждал, популярен син на популярен баща) и докато младежът и майка му били живи, Тиберий се държал добре. И наистина, през тези години, описани от Тадит като mitia tempora (спокойни времена), Италия и империята просперирали под съвестното наблюдение на император, който уважавал законите и реда, ставал в присъствието на консули, отстъпвал им път на улиците, имал скромно домакинство с неколцина роби, не харчел пари за себе си (нито пък за когото и да било другиго), отказвал грандомански титли и се съобразявал със Сената, чиито законодателни правомощия били увеличени за сметка на народните събрания. Тези добри години, които били същинска благословия, не продължили вечно. Тиберий презирал сенаторите заради раболепието им пред него. „О, множество, годно само за слуги“, чули го да си мърмори на гръцки след едно заседание.33
Първият смътен знак за тиранията — онзи вид тирания, който по-късно Калигула ще наложи с такава жар и каприз — било възстановяването, при това в опасно неопределени рамки, на закона за измяната; замислен да защитава републиката от събаряне, като обявява обидата на величието за престъпление срещу държавата, той станал оправдание за принцепса или за всеки, който пожелаел да спечели благоразположението му, да наказва онези, които са го засегнали дори по най-тривиалния начин. В Рим нямало обществени обвинители и всеки гражданин можел да повдигне обвинение, така че се появила цяла нова професия — delatores, изобличители или доносници. (Римляните имали номенклатура за всичко; ловците на завещания например били наричани captatores.) Отначало Тиберий се съпротивлявал на противните им действия. Първият обвинен бил конник, който позволил на актьор (както видяхме, синоним на мъжка проститутка) да се присъедини към поклонниците на култа към Август и освен това продал заедно с една градина статуя на бога, негов прародител. Тиберий реагирал хапливо и уместно, като писал на консулите, че Август не е бил обожествен, за да съсипва римски гражданин, че въпросният актьор бил заведен на игри, давани в чест на Август от майка му Августа (Ливия със закъснение получила това почетно име), и че продаването на статуя не е светотатство. С това нещата приключили.