Попея, която била твърде красива, за да се превърне в пепел, била балсамирана (нещо необичайно) и погребението й струвало цяло състояние. Нерон доказал на самия себе си безсмъртната си любов към нея, като кастрирал освободения роб Спорус, който приличал на Попея, и се „оженил“ за него в Гърция.
Ненормалният Нерон, както често го наричат, бил римски император в течение на четиринадесет години и макар да успял хитро да се отчужди от по-изтънчените си съвременници в града, включително (а може би най-вече) и стоиците, никога не изгубил любовта на простолюдието и бил уважаван в провинциите, особено в източните. Той приел и се освободил от традиционното дотогава задължение на императора да осигурява хляб, вода и зрелища — дори мъдрецът Сенека смятал това за успех, който не отстъпвал на военен. Външната политика на Нерон била ефективна, императорът избирал мъдро губернатори и прокуратори (може би успехът на стария му приятел Отон не бил изцяло случаен?) и пред лицето на военната катастрофа се държал достойно дори по мнението на Тацит.
Бил с богато въображение и голям ентусиаст — изпратил двама центуриони да търсят изворите на Нил, мечтаел за Коринтски канал и забил първия златен пирон, призовавайки славата на Рим (без да спомене Сената, както било отбелязано), а най-значимото събитие в провинциите по време на управлението му било въстанието на Боадицея (Будика или Биудика). Нерон изобщо не харесвал идеята за Британия и би изтеглил войските от онзи сравнително студен и неплодороден остров, ако не бил споменът за баща му. Местните жители били сприхави и буйни и се говорело, че не знаят как да умрат единствено за собствената си страна. Това не се отнасяло за Боадицея, която освен това имала „необичаен ум за жена“ (Дион Касий). Била дъщеря на васалния крал на ицените (Съфолк), на които племе римляните заели много пари за обзавеждане на домовете им със завеси и килими и за други луксозни стоки. Сенека, поблазнен от високата лихва, отпуснал четиридесет милиона сестерции и когато вместо кралското семейство им бил наложен губернатор, той се „изявил веднага, при това не особено мило“ (Дион Касий). Силните римски войници обрали двореца, изнасилили дъщерите й и бичували самата кралица. След като се възстановила, Боадицея вдигнала знамето на бунта и начело на армия от 120 000 души помела два римски града.
„Пленниците били подложени на всевъзможни зверства… обесили най-благородните и красиви жени голи, отрязвали гърдите им и ги напъхвали в устата им, сякаш жените ги ядели, след което ги набучвали на остри колове“ (Дион Касий). Тацит описва как Боадицея повторила изявата си във Веруламиум (Сейнт Олбънс) и Камулодунум (Колчестър), като избила 80 000 души, „без да взема пленници, да ги продава в робство или да извърши някое друго характерно за войната дело. Не си губели времето, а незабавно се заели с мръсната работа на бесене, горене и разпъване.“ (Последната техника Боадицея несъмнено е заимствала от враговете си. Римляните пък не възприели един неин похват — да слагат остриета на колела на колесниците, както може да се види от статуята й в Уестминстър, тъй като за римляните колесницата била само спортно превозно средство.)
Въстанието било смазано от Нероновия либертин Поликлит, който застанал начело на огромна армия (за изумление на британските сноби) и не само помирил враждуващия римски губернатор с прокуратора, но бил достатъчно тактичен да изиграе и своя роля в умиротворяването. (Нерон оценявал способностите на освободените роби, които били събирани от цялата империя, за да служат — без да полагат изпити във Външно министерство — на високи постове в центъра на властта. Той издигнал Клавдий Етруск, който умрял на осемдесетгодишна възраст в охолство и почитан от всички. Клавдий бил бивш роб от Смирна и служил при десет императори, шест от които умрели по негово време. Нерон го направил финансов контрольор на мястото на Палас.) След неуспеха на въстанието няколко губернатори, сред които и тъстът на Тацит Агрикола, се опитали да романизират Британия, като осигурявали римско образование за синовете на елита, строили бани и обществени сгради, храмове и площади и въвеждали обичайните римски порядки. Инвестицията обаче не се изплатила. Един век по-късно Апиан, който живял по времето на император Антонии Пий, отбелязва: „Римляните управляват по-голямата част [от Британия] и останалата не им е нужна; всъщност частта, която държат под контрол, не им носи много доходи.“ Инстинктът на Нерон бил верен.