Големият пожар се разразил в ранните часове под почти пълната луна на 19 юли 64 г. Отначало пламнали някакви магазини около Големия цирк. Стихията бушувала шест дни и опустошила напълно три и засегнала други седем от четиринадесетте района, на които Август разделил столицата. Били унищожени най-великолепните домове в сърцето на Рим и плъзнал слух, че подпалвач може би е самият император, който искал да се разправи със собствениците им. Всъщност, макар Нерон да се заел с жар с градоустройство то след събитието, централно място в плановете му заемал дворецът му и нямал интерес да върши палежи. Големите пожари, подобно на Лондонския хиляда и шестстотин години по-късно, заради който набързо обесили един френски хлебар, не се предизвикват от никого. Те просто се случват. Това обаче не означава, че не бива да се намерят виновници, върху които да се стовари цялата вина.
Вниманието на Нерон било отклонено от юдеите благодарение на усилията на Попея и императорът избрал да обвини християните „заради мрачната им злоба към цялото човечество“. Били убивани по изключително жестоки начини… и мнозина били запалвани в края на деня, за да светят като факли нощем.“ Това е първото съобщение в историята за все още безименната секта, чиито членове били принуждавани да обличат tunica modesta (кожен жакет), били омазвани с катран и подпалвани, за да осветяват пиршествата в градините, които императорът отворил за останалите без домове жертви на пожара. Тацит добавя, че те се държали така храбро, че „хората омекваха пред тях“. Това е и първият случай в историята, когато се прави разлика между юдеи и християни — разделение, за което по една ирония се борил и св. Павел. Последните стихове от Деяния на апостолиги гласят: „Павел живя цели две години в особена наемна къща и приемаше всички, които отиваха при него, като проповядваше царството Божие и учеше за Господа Иисуса Христа с пълно дръзновение, безпрепятствено.“
През 62 г. св. Павел се намирал под домашен арест в Рим и очаквал да се яви „пред Цезаря“. В действителност нямано да бъде съден от самия Нерон, а от консулария, който се занимавал със сирийските въпроси, но е възможно все още да се е намирал в Рим по време на пожара и несъмнено сърцето му е било разбито (може би до смърт?) от решението на римските власти, които през целия си живот се опитвал да предразположи да преследват новата му религия. Странно, но Боадицея, Нерон и св. Павел са съвременници — и Сенека би могъл да бъде евентуалната връзка помежду им.
Към края на краткия си (тридесет и две годишен) живот и сравнително дългото си (четиринадесетгодишно) управление Нерон изгубил връзка с реалния свят. Дворецът се управлявал от освободени роби, след като императорът започнал да подозира сенаторите и конниците, чиято алчност превърнала професията delator (доносник) в най-сигурния начин за забогатяване — наградата била една четвърт от имуществото на жертвата. Сенека, който треперел в един уединен ъгъл на двореца, преди завистта на императора най-сетне да му отпусне височайшето си театрално позволение да приключи със себе си, освободил робите си и така Нерон бил оставен на грижата на своите либертини, за двама от които — Спорус и Питагор — се „оженил“ и симулирал пред публика брачните нощи. След това в един крайно неподходящ момент решил да напусне Рим с освободения си роб Хелий, отговарящ за живота, смъртта и конфискацията.
Губернаторът на Галия Юлий Виндекс се свързвал с колегите си с предложения за бунт и те надлежно препращали писмата му на императора, който обаче реагирал мудно. Галба и Отон, управителите на Испания и Португалия, които щели да носят за кратко пурпурната мантия в годината им четирите императори след смъртта на Нерон, участвали във въстанието. Нерон бил домъкнат в Гърция от Хелий, който отишъл да го прибере. Виндекс бил разбит и се самоубил, но победилите войници пожелали да издигнат своя командир за император. Той отказал с довода, че подобно решение следва да се вземе от Сената и римския народ, но всеобщото усещане, споделяно мрачно и от самия Нерон, било, че императорът трябва да си иде. Проблемът обаче бил кой да го замести? Дори префектът на Египет не изглеждал достатъчно надежден. Междувременно Преторианската гвардия обявила за император Галба, Сенатът обявил Нерон извън закона и той дори нямал време да се наръга както трябва, докато конниците препускали към вилата, в която се криел… Qualis artifex pereo! (Какъв артист умирам!), били последните му думи. Хората на Галба обещали да не поругават тялото му. Нерон бил погребан от вярната си освободена робиня Акте, която била първата от многото, споделили леглото му, и години наред всяка пролет народът продължавал да носи цветя на гроба му.