Римският елит бил привлечен от две атински философски системи от 4 в. пр. Хр., които били тъй всеобхватни, че можели да бъдат и религия. Стоиците, които заимствали името си от стоата — изрисуваният коридор с колонада на агората в Атина, били вдъхновени от Зенон от Кипър, който разисквал проблеми от всеки аспект на човешката мисъл — от физиката до епистемологията (теорията на познанието). Тяхната склонност към абстрактни дискусии била препалено надута за римския вкус, който не успял да възприеме също и влиятелния Платон и смятал гръцкия начин на мислене за неподходящ за младите; стоицизмът обаче, модифициран от големеца Сенека, наставникът на Нерон и един от най-големите богаташи на Рим, и от роба Епиктет, чийто девиз бил „Търпи и се въздържай“, успял да намери почва в Рим, тъй като сякаш отговарял на несигурността и опасностите на времето. Посланието на стоиците било мрачно. Хората са слаби и жалки пред лицето на злото, бедствията са божествен инструмент и трябва да се посрещат с достойнство и размишления за смъртта (може би и от собствената ръка), самодисциплина и уважението към достойнството на индивида. В това отношение Сенека поне практикувал това, което проповядвал (в другите неща бил доста далеч от морала), като публично заклеймявал робството и се самоубил по един наистина класически начин.
Епикур бил съвременник на Зенон, но не така амбициозен и страстен. Неговото послание било спасение чрез здравия разум (и нищо друго). Тази философия, избягвана отначало в Рим, била подета от един симпатичен тип на име Лукреций, за когото не се знае почти нищо, освен че не е умрял от собствената си ръка, след като изпил любовен еликсир, както го обезсмъртява Тенисън. През 55 г. пр. Хр. той публикувал дълга поема, озаглавена „За естеството на Вселената“, която била четена от всички и особено от Цицерон. В нея Лукреций отричал божественото провидение и безсмъртната душа като илюзии, а жертвоприношенията — като абсурд и твърдял, че цялото наше познание идва от сетивата ни и че светът е хубав такъв, какъвто е. Вселената, твърдял той, е безкрайна, нищо не е създадено от нищо, атомите са вечни и неунищожими, а човекът със своята алчност унищожава ресурсите на планетата. (Този Лукреций отпреди нашата ера звучи като типичен „зелен“.) Трябва да се наслаждаваме и радваме на разнородните дарове на Природата, която трябва да изучаваме, макар че никога не ще успеем да познаем напълно. Някой чувал ли е стъпки на мушица?
Освен поет, Лукреций бил и практичен и предупреждава за използването на опасни животни във войната („дивите глигани могат да се обърнат към господарите си“) и за рисковете от силната любов между хората. Ето какво казва за секса: „И тъй, когато мъжът бъде пронизан от стрелите на Венера, независимо дали са изстреляни от момче с женствени крайници или жена, излъчваща любов с цялото си тяло, той се стреми към източника на раната и страстно желае да се съедини с него и да предаде част от собствената си субстанция от тяло в тяло. Неговият сляп копнеж е предчувствие за блаженство.“ Резултатите от любовта са катастрофални — „… трудно спечеленото наследство се превръща в бонета и шапки… забавления, парфюми, венци… напълно ненужни неща.“ Каквото и да става, любовта ще завърши зле — „… може би той си мисли, че тя върти очи прекалено свободно и ги насочва към друг, или улавя на лицето й намек за насмешка“. Човек няма начин да не се сети за лорд Честърфийлд (типичен римлянин) и мнението му за секса: „Удоволствието е моментно, позата — нелепа, а разходите — ужасни.“
Римляните приемали религиите от Изтока, но се отвращавали от тази на друидите. Както видяхме, Клавдий изпаднал в паника заради змийското яйце в двора; войниците му преди битката при Англеси буквално се отвратили, когато друидите принесли в жертва на боговете си деца, но въпреки това влезли в боя и победили. Фактът, че римляните в крайна сметка възприели християнството, тази най-агресивна религия на откровението, чийто Бог дошъл от една от най-малко уважаваните провинции, с църковна институция и свещеническа йерархия, е една от най-големите чудатости на историята.
РИМСКАТА КУХНЯ
Марий направил Юлий Цезар жрец на Юпитер, тъй като искал да попречи на военната кариера на младия талант. Заемането на този пост означавало отказ от деликатесите и Цезар си останал и по-късно умерен и взискателен към храната. Август, който по политически причини трябвало да бъде добър и щедър домакин, предпочитал храната на обикновените хора — груб хляб, цаца, козе сирене и сушени смокини — и тъй като му било трудно да дочаква времето за хранене, често похапвал това-онова. Тиберий като че ли предпочитал виното пред храната, обичал рибата, но не си падал по пристигащите изневиделица доставчици. Калигула давал екзотични банкети, но гостите му били прекалено ужасени, за да им се наслаждават, макар да приемали заплащането за поканите. Клавдий се напивал до безсъзнание всяка вечер и фатално обичал точно определен вид гъби. Нерон бил екстравагантен чревоугодник и пръскал цели състояния за инкрустирани кристални бокали.