Охлювите и съселите също били събирани, отглеждани и консумирани с ентусиазъм. Фулвий Липин пръв започнал да отглежда охлюви в Тарквинии около 50 г. пр. Хр. Той ги сортирал в четири групи, като всяка получила свой отделен vivarium — белите охлюви от Реате, илирийските, които били прочути с размерите си, африканските, известни с бързото си размножаване, и африканските слънчеви охлюви с техните превъзходни качества. Липин ги угоявал с неферментирал гроздов сок и шпелта61, Апиций пък има рецепта за охлюви, хранени с мляко. Марк Барон пише, че развъждането на охлюви се превърнало в такава мания, че черупките на някои побирали по единадесет литра.
Съселите били отглеждани в клетки в продължение на около осемнадесет столетия, от гърците до Средновековието. Римляните ги държали също и в глинени съдове и ги хранели с жълъди, смокини, орехи и кестени, а когато достигнели желаните размери, вкусните мръвки били приготвяни с мед.
През 162 г. с Lex Faunia било забранено угояването на кокошки с цел да се икономиса жито. Римляните заобиколили забраната, като започнали да кастрират младите мъжки птици. Скопените петли ставали до два пъти по-големи и наддавали като същински евнуси. Кокошките също били кастрирани.
Римляните били вещи в централното отопление и водопроводните инсталации и дори имали отоплявани с пара инкубатори за яйца. Кокошките се използвали не само за храна, но и за жертвоприношения. Пилетата, които са разновидност на азиатската могилна птица, се появили в Гърция през 5 в. пр. Хр., като тръгнали от Малайзия, били одомашнени в долината на Инд, откъдето попаднали в Персия и оттам — в Лидия на цар Крез и в Гърция. Хораций смятал, че удавената във вино кокошка е особено вкусна. Римляните използвали за храна всички домашни птици, които ядем ние (с изключение на пуйката, която тогава все още си стояла отвъд океана), както и някои, които не употребяваме — лебеди, щрауси, жерави, щъркели, червеношийки, врабчета, бекаси и дроздове (справка — гощавката у Трималхион), авлиги, дори чайки и пеликани…
Единствената готварска книга, достигнала поне отчасти до нас, е компилация от четвърти век и съдържа рецептите на някой си Апиций, гастроном от първи век, който се самоубил, когато пресметнал, че не разполага с достатъчно средства, за да продължи да живее като чревоугодник. Този Апиций е съвременник на Тиберий. Възможно е обаче да е имало четирима души със същото име, всеки от различен век. Дори да приемем, че книгата De Re Coquinaria е на Аспиций от първи век, несъмнено към нея са добавяни и по-късни рецепти. От тях и от други различни предписания можем да предполагаме каква точно е била на вкус римската храна и що за консистенция е имала.
Рим започнал съществуването си на солните кръстопътища и жителите му много добре знаели, че солта е особено важна за живота — част от заплатата на римските войници била изплащана в сол, откъдето е и думата „salary“. Нямало хладилници и всяко месо или риба, които не се изяждали веднага, били осолявани. Внасяните от Изтока подправки били необичайно скъпи и колкото повече подправки, билки и аромати имало в едно ястие, толкова по-горд бил домакинът и толкова повече се впечатлявали гостите му.
Царят на подправките бил пиперът. Повечето от рецептите на Апиций започват с щедра доза пипер. Сладкият сос за змиорка можел да съдържа пипер, девесил, риган, мента, лук, мед, сварено вино и рибен бульон. С пипер се поръсвали или задушавали круши, ябълки и дюли — практика, запазила се и през Средните векове; понякога поръсваме с пипер ягоди, а мароканският tajin (агнешко със сини сливи, канела и много пипер) силно наподобява римските кисело-сладки ястия; от това може да се предположи, че голяма част от римската кухня е заета от Изтока и Гърция. Пиперът добавя пикантност, но не и ароматен или екзотичен вкус или миризма; въпреки това и независимо от цената му бил ползван за всеки вид храна и бил абсолютно задължителен за римската кухня.
Да придобием известна представа за цената му: през 390 г. Диоклециан със специален едикт фиксирал цената на черния пипер на петнадесет денария (около 40 лири), на небеления — на четири денария (към 24 лири) и на белия пипер — седем денария (14 лири). Какво огромно перо от доходите на едно средно семейство! Така наречените honestiores (хората, които не се нуждаели от държавни помощи) декларирали в муниципиите, че разполагат с капитал от 5000 сестерции, а един автор изчислил62, че средно заможно семейство с достатъчно роби се нуждаело от 20 000 сестерции, за да преживява63! Нищо чудно, щом пиперът бил толкова скъп — а да не забравяме, че римският фунт е по-малък от английския.