„Възхвала на зрелите жени“ никога не би се радвал на успех в Древен Рим. В римската стая на сексуалните ужаси е запазена специална ниша за ненаситната зряла жена, достатъчно богата, за да си купува мъже, да използва евнуси или роби, които да задоволят „сърбящия й полов орган“. (Между другото неприличната английска дума „cunt“ си има съвсем почтен латински корен.) Като цяло жените били повече обект на страх, отколкото на боготворене. В шестата си „Сатира“ — най-язвителното, пропито с омраза към жените произведение в античния (всъщност и във всеки друг) свят — Ювенал описва поведението на една римлянка и така се опитва да обезкуражи желаещите да сключат брак. Ако мъжът иска целомъдрена жена, казва авторът, той трябва да е луд, защото жената ще се опита да пропилее парите му, да се възползва от приятелите и робите му, ще клюкарства с важни мъже, ако е образована, ще се държи надменно, ще си вземе за любовници актьори, музиканти и дори евнуси и ще се преструва на ревнива, за да скрие собствените си прелюбодеяния. Ако е от висшата класа, няма да иска да роди деца, а ако е богата, ще си слага прекалено много грим. (Както и днес, добрата козметика е струвала цяло състояние.) По-нататък Ювенал отбелязва, че добрите жени са отегчителни.
Нито една римска съпруга не се е държала по-лошо от Месалина. Тя употребявала най-безразсъдно любовниците си, а освен това била пристрастена към анонимния секс и се появявала в бордей като проститутка. Когато съпругът й, император Клавдий захърквал спокойно в леглото си, тя излизала тайно на улицата с червена или жълта перука на робиня, съпровождана единствено от прислужницата си. За ужас на телохранителите си — високопоставените и влиятелни римляни често жадували свобода и анонимност. С боядисани със златна боя зърна на гърдите си, тя заставала гола на вратата на стаята си в бордея и приемала всеки пожелал я мъж до ранните часове, когато тихомълком се промъквала обратно в двореца, пропита със страст и мръсотия. Невероятно порочна, Месалина била не по-малко глупава и след като била уловена в неуспешен опит за заговор против императора, включващ омъжването й за един от любовниците й, била най-накрая отстранена.
Разбира се, повечето римски съпруги не разполагали с роб, принуждаван насилствено да задоволява апетита им, докато се приготвяли за вечеря (или докато избирали плат за новите завеси), а и не всеки заможен съпруг прибягвал до услугите на момчета роби. В описанието на това разюздано и похотливо поведение ясно личи неодобрение. Древният свят би сметнал някои от практиките на нашето време, като например разпространяването на сексуални филми с убийства, за нечовешки. В същото време римляните не изпитвали абсолютно никакъв срам или чувство за вина от факта, че се наслаждават от прояви на жестокост. Може би просто не са разбирали, че изпитваното от тях удоволствие до голяма степен е именно сексуално.
РОБСТВОТО
Робството е старо като човечеството и е наистина един от най-ранните показатели за социална организация. Отсъствието му в модерния „Първи свят“ е сравнително скорошен феномен. Обявено за незаконно от един английски съдия през седемнадесети век и премахнато в Съединените щати и Русия през деветнадесети, то процъфтявало допреди стотина години в някои части на Латинска Америка, по-конкретно в Бразилия („Господарите и робите“ на Гилберто Фрейре, излязла през 1956 г., е една от най-забележителните творби по тази тема).
Робството съществува и до днес в Арабия, неотдавна имаше съобщения за провеждане на търгове; дори в Ийтън Скуеър в Лондон могат да се видят по улиците млади подсмърчащи филипинки, оплакващи се, че синовете на работодателите им са се опитвали да ги изнасилят.
Ние реагираме с ужас на разкритията за робство или полуробство (каквото например е детският труд в Далечния изток), но тази реакция е не по-стара от автомобила — да кажем, стотина години. За римляните от периода, който разглеждаме — от раждането на Юлий Цезар до смъртта на Нерон, последният от неговата династия, управлявала от 37 г. пр. Хр. до 68 г. — робството е било най-обикновена и неподлежаща на коментар част от живота. Отношението на човешките същества едно към друго, колкото и нечовешко да изглежда, винаги има своето обяснение. Нацистите поканили в Германия генетици от Калифорния, за да оправдаят концентрационните лагери. Робската институция имала редица дълбоко уважавани апологети: Аристотел, без да е подвластен на „никакъв гняв или приятелски чувства“, одобрявал ограничения, които били ефектно игнорирани. Великият хуманист Еврипид „не можел да разбере отмяната му“ — възглед, споделян и от елинистичния философ евреин Филон. Стоиците смятали робството за идваща отвън злина, срещу която не можело да се направи нищо. Политическият теоретик и екзистенциалист Хана Арендт обяснява в „Човешко положение“: „През античността робската институция… не е била средство за евтина работна ръка, нито пък инструмент за експлоатация с цел печалба, а по-скоро опит за изключване на труда от живота на човека.“