— Обичам те и те уважавам — каза той накрая, взрян в очите й. — Затова те оставих да вземеш сама най-важното решение в живота си. Щом чувстваш, че трябва да постъпиш така, аз те подкрепям.
Тя не можеше повече да сдържа сълзите си. Те бликнаха от очите й като река.
— Винаги ще те обичам — промълви Ейдриън с пресипнал глас. — И винаги ще бъда тук. Ако промениш решението си — след една, след две, след десет години, — аз ще те чакам. Никога няма да има друга, Изабел, никога.
— Не искам да ме чакаш — каза тя, но и двамата знаеха, че това е лъжа.
— Никога няма да има друга — повтори той. — Обичам те, Изабел.
Изабел се качи на кораба, заслепена от сълзи. Беше съкрушена. Напусна Америка, но остави сърцето си там, защото то принадлежеше на Ейдриън Стоун и винаги щеше да му принадлежи. Върна се в Англия, но никога повече не се почувства щастлива.
— Беше сигурен, че не е чул правилно.
— Моля?
Изабел беше пребледняла като платно.
— Ейдриън… трябваше да ти го кажа много отдавна. Франсис не е твой баща.
Херцог Клейбъроу я гледаше поразен.
Вечерята беше приключила и двамата се бяха оттеглили в един от по-уединените салони на къщата, за да може вдовстващата херцогиня да изпие обичайната си чаша портвайн. Веднага щом тежките лакирани врати от тиково дърво се затвориха зад тях, херцогинята помоли сина си да седне. Озадачен, той се беше подчинил. И тогава тя бе заявила, че Франсис не му е баща.
— Това някаква ужасна шега ли е? — попита той. Сърцето му удряше така силно, че едва чу собствените си думи.
— Не е шега. — Тя преглътна нервно. — Франсис не ти е баща.
Ейдриън не помръдна. Пулсът му се ускори непоносимо. Думите на майка му кънтяха в ушите му. Франсис не ти е баща. Беше невъзможно, невероятно; беше сбъднатата мечта на един мъж, който вече изобщо нямаше мечти.
— Добре ли си? — попита разтревожено Изабел. — Ето, изпий това. — Тя се приближи до него и му подаде чаша портвайн. Ръцете й трепереха.
Ейдриън сграбчи китката й с неподозирана сила.
— Той не ми е баща?
— Да.
Той се изправи. Все още стискаше ръката й.
— Тогава кой е баща ми?
— Причиняваш ми болка — простена Изабел.
Ейдриън видя пребледнялото й лице и сълзите в очите й и веднага я пусна.
— Мили боже, прости ми, мамо. Не осъзнавах какво правя.
— Няма за какво аз да ти прощавам — каза тъжно тя.
— Кой е баща ми? — отново попита Ейдриън. Още се чувстваше замаян.
— Казва се Ейдриън Стоун. Той е американец от Бостън. Морски капитан.
Херцогът я погледна втренчено. Сетне се отдръпна, отиде до камината и се загледа в подскачащите пламъци. Мина много време преди да успее да асимилира чутото. Слава бог, Франсис не му беше баща. Баща му беше американец на име Ейдриън Стоун. Морски капитан. Всичко това бе толкова фантастично, че се запита дали все пак не сънува.
— Добре ли си?
Той бавно се обърна.
— Искам да ми разкажеш всичко, мамо.
Тя кимна и сплете ръце.
Ейдриън стоеше неподвижен пред камината. Най-накрая, след толкова дълго време, истината беше разкрита.
Това е невероятно, мислеше си той. Когато майка му завърши разказа си, като му обясни как е решила да напусне Вирджиния и Ейдриън Стоун и да се върне в Клейбъроу, херцогът изглеждаше спокоен, но вътрешно гореше.
— Това обяснява всичко — промълви той в последвалата тишина.
Изабел стоеше безмълвна и неестествено бледа. Приседна на ръба на канапето с лице към него. Ръцете й неспокойно заоправяха гънките на роклята й. Гледаше сина си тревожно, питащо, но той почти не я виждаше.
— Нищо чудно, че той ме мразеше. И теб също.
Изабел прехапа устни.
— Той ме мразеше още преди да срещна баща ти. Намрази ме, когато поех отговорността за неговите имения, която трябваше да носи той. И омразата му нарастваше всеки път, когато го избавях от поредния му дълг.
— Да, знам това. — Той закрачи из стаята. — Исусе! — каза накрая и когато се обърна към майка си, очите му горяха от гняв. — Трябваше да ми кажеш още преди години!
— Знам — прошепна тя. — Ти ми се сърдиш.
— Опитвам се да не ти се сърдя. Опитвам се да разбера колко си искала да скриеш цялата тази история, дори и от мен. Но, за бога, мамо! Не трябваше ли отдавна да науча, че това копеле не ми е баща?
— Да.
— Господи, мамо, иска ми се да ми беше казала! — Той се отдалечи. Широките му резки крачки говореха, че е възбуден. Внезапно се обърна с лице към нея. Беше прекалено погълнат от собствените си чувства, за да забележи, че майка му бе почти разплакана.