— Добро утро.
Той седна до нея на изтърканата махагонова маса. Изабел не сваляше очи от сина си. Погледът й бе изпълнен с гордост. Той беше единственото й дете, при това го бе заченала сравнително късно — на двадесет и четири, седем години след сватбата си. Радваха я не само изумителната му външност и мъжествената му осанка, а и всичко останало в него. Защото той бе достоен мъж, син, с който можеше да се гордее всяка жена — толкова силен, сериозен и отговорен, колкото слаб, безчестен и безотговорен бе Франсис. Разбира се, тя знаеше цялата истина и това я изпълваше и с тъга, защото в този могъщ зрял мъж все още съзираше онова сериозно малко момче, което никога не бе имало истинско детство.
— Боя се да попитам — каза херцогът, докато Удуърд му сипваше гъсто черно кафе, — но какво те води насам?
Вместо отговор Изабел на свой ред му зададе въпрос:
— Как беше снощи?
Появи се нов слуга, който донесе поднос с яйца, бекон и пушена херинга.
Херцогът се усмихна леко.
— Пълна досада, естествено.
Тя го изгледа, питайки се какво ли означава тази лека, доволна усмивка, сетне благодари учтиво на Удуърд и икономът напусна стаята. Бяха сами.
— Безпокоя се за Елизабет, Ейдриън.
При споменаването на годеницата му ръката на херцога, хванала вилицата, застина във въздуха.
— Какво има?
— Може би ако прекарваше повече време с нея, нямаше да се налага да питаш — меко отвърна майка му.
Той остави вилицата в чинията.
— Клейбъроу не може да се управлява само, мамо, и ти по-добре от всеки друг знаеш това.
— Знам го наистина. Но пътищата ви се срещат все по-рядко и по-рядко, и аз знам, че това я безпокои. Дори я наранява, бих казала.
Херцогът я погледна мрачно.
— Значи съм проявил непростима небрежност — каза след известно мълчание той. — Защото никога не бих я наранил нарочно. Тя е толкова погълната от светския живот в Лондон, че смятах, че това я прави щастлива. Никога не ми е хрумвало, че може да… ъ-ъ… да й липсвам.
— Разбира се, че е щастлива в Лондон, но ти си неин годеник. След няколко месеца ще се ожените. Хората започват да говорят.
— Това ли си дошла да ми кажеш?
— Не. Видях Елизабет онзи ден, Ейдриън, и макар да се опитва да се преструва, че всичко е наред, тя очевидно не е добре.
— Болна ли е?
— Боя се, че да. Много е отслабнала и изглежда ужасно бледа. Принудих се да я попитам директно, при това доста настоятелно — знаеш я каква е, не иска да е в тежест на никого. Но накрая ми призна, че постоянно се чувства отпаднала и че макар да яде колкото преди, е отслабнала толкова, че се наложило да стесняват всичките й рокли. Посъветвах я да отиде на лекар, но тя ми се изсмя и каза, че било само преумора и щяло да й мине.
— Е, състоянието й явно не е чак толкова тежко, мамо, иначе тя щеше да отиде на лекар. Ще бъда в Лондон след седмица-две, веднага щом приключа с работата тук. Ще проуча въпроса и ако Елизабет се нуждае от лечение, можеш да бъдеш сигурна, че ще го получи.
Изабел и за миг не се усъмни в думите му, защото той винаги осъществяваше намеренията си. Въпреки че подобно на повечето мъже синът й имаше любовница, тя знаеше, че ще бъде добър съпруг. Когато бе с Елизабет, той винаги се държеше учтиво, нежно и с уважение, и това не беше преструвка — такъв бе характерът му. Никога не отказваше на молбите на годеницата си, дори когато ставаше въпрос да присъства на някое светско събитие, въпреки своята заетост и искрената си ненавист към тези прояви. Никога не се държеше грубо с нея и пазеше пълна дискретност по отношение на връзките си.
Изабел знаеше, че е силно привързан към Елизабет, защото двамата бяха братовчеди. Всъщност, бяха ги сгодили още когато Ейдриън бе на дванадесет, а Елизабет — само на две годинки. Знаеше и това, че Ейдриън не изгаря от любов по годеницата си и че гледа на нея по-скоро като на своя сестра; в същото време бе сигурна, че Елизабет го обича, и то не като брат. Това, естествено, не беше нейна работа. Най-важното бе, че Ейдриън и Елизабет бяха приятели и че Ейдриън винаги щеше да я зачита и уважава. В живота си Изабел бе видяла предостатъчно, за да знае, че приятелството съвсем не е лоша основа за един брак, защото твърде малко хора имаха късмета изобщо да срещнат любовта, а още по-малко — да обичат своя съпруг или съпруга. За миг тези мисли я отнесоха далеч назад, към друго време и други брегове, и я изпълниха с тъга. Сетне този миг отлетя.