Маркизът го гледаше без да може да осъзнае думите му.
— Женя се за Никол Шелтън другата седмица.
Стафърд продължаваше да го гледа.
— Съжалявам — каза Ейдриън. Маркизът скочи на крака.
— Жениш се за друга жена следващата седмица?
Ейдриън също се изправи.
— Съжалявам.
— Как можа? Мили боже, как можа да направиш това? — Сега вече Стафърд не говореше, а крещеше. — Елизабет още не е изстинала в гроба! Как можа да го направиш, как можа?
— Това е въпрос на чест — каза Ейдриън. Беше спокоен само външно. — Елизабет е мъртва, а аз опозорих Никол. Затова се налага да избързам.
Лицето на маркиза пламтеше.
— Как смееш да идваш тук и да ми казваш, че ще се жениш за друга жена след седмица! Проклинам каменното ти сърце, Ейдриън! Проклет да си! Сега виждам, че не си обичал дъщеря ми! Никога не си я обичал! Радвам се, че тя не се омъжи за такъв студен, безчувствен кучи син!
— Съжалявам.
— Върви си! — изкрещя Стафърд. — Вън, вън, вън!
Херцог Клейбъроу пристигна в църквата рано. Церемонията щеше да се състои в катедралата Сейнт Мартин на Трафалгар Скуеър. На това място още по времето на норманското нашествие бе имало малък параклис, просъществувал до дванадесети век. После църквата на няколко пъти била разрушавана и възстановявана, за последно — в началото на осемнадесети век. Сега се отличаваше със забележителната си архитектура — беше огромна правоъгълна сграда, с внушителен портал и висока камбанария, а пред нея имаше красива статуя на Чарлз Първи.
Ейдриън влезе през задния вход, като остави майка си, граф Нортъмбърланд, лейди Клер и граф и графиня Драгмор да посрещат гостите, които наброяваха близо хиляда. Поради обстоятелствата, свързани с женитбата му, той бе решил ако не друго, поне сватбата му да бъде събитието на годината. Не беше пропуснал да покани нито една значима личност. Не искаше никой да си мисли, че двамата с годеницата му имат какво да крият. Всички се бяха съгласили с него — и Изабел, и семейство Шелтън, и дядо му Роджър де Уорън. Така че сред поканените бяха не само най-видните аристократи в страната, но и много влиятелни политици и бизнесмени, дори самата кралица Виктория.
Самият Ейдриън предпочете да се отдаде на размисъл в едно от малките преддверия на църквата. Беше крайно изнервен и не можеше да разбере защо. Мяркаше му се неприятна мисъл — как стои сам пред олтара в очакване годеницата му да се появи, а тя все не идва. Той закрачи напрегнато напред-назад. Никол Шелтън нямаше да посмее; самата мисъл беше нелепа.
Стори му се, че чака вече безкрайно дълго време, когато внезапно на вратата се почука и в стаичката влезе дядо му. Роджър де Уорън, граф Нортъмбърланд, го погледна изпитателно.
— Изглеждаш унил, синко.
— Така е — отвърна Ейдриън. — Тя тук ли е?
— Тук е. Не те е зарязала.
Ейдриън се намръщи, но същевременно изпита огромно облекчение. Едва ли имаше мъж, който би се зарадвал на перспективата буквално да завлече пред олтара една разярена, изпълнена с неохота булка, и то пред очите на хиляда гости.
Граф Нортъмбърланд се засмя.
— Никакво предизвикателство, а?
Херцогът стисна зъби.
— Изненадан съм, че я одобряваш. — Когато реши да се ожени за Никол, той веднага отиде да съобщи на дядо си. Разбира се, можеше да постъпи както иска, но беше въпрос на уважение да потърси благословията на Нортъмбърланд. Очаквал бе той да се противопостави. Но не стана така.
— Още не зная дали одобрявам нея самата — каза откровено граф Нортъмбърланд. — Одобрявам семейството й и одобрявам навременната сватба. Не бих искал внукът ми да е копеле.
Ейдриън не му беше казвал причината за сватбата, а и дядо му не го бе питал. Той вдигна въпросително вежди, макар че проницателността на Роджър де Уорън изобщо не го беше изненадала.
— Може да си в състояние да заблудиш цял Лондон, синко, но не си в състояние да измамиш мен — каза Нортъмбърланд.
— Наистина.
— Трябва да си оправиш вратовръзката, Ейдриън.
Херцогът се зае да я оправя с непохватни пръсти и не можа да види доволната усмивка на граф Нортъмбърланд.
Никол седеше неподвижно и едва дишаше. Сестра й бе с нея, но за нещастие беше нервна и уплашена, сякаш се омъжваше самата тя. Марта също стоеше до нея и държеше ръката й. Тя беше единственият сравнително спокоен човек в стаята, ала дори нейната длан беше влажна.
— Отпусни се. Изглеждаш така, сякаш отиваш на собственото си погребение.
— А не е ли така?
— Дори и сега ли смяташ да се държиш като глупачка! — развика се Реджина.