— Ти ме принуди да застана пред олтара. Нима очакваше покорно да ти се подчиня? С наведена глава, в смирение? Ако си мислел така, си бил на много погрешен път.
— Има само едно място, на което ми се подчинявате, мадам. — Погледът му я прониза. — Може би трябва да те държа затворена там, за доброто и на двама ни.
Никол винаги се изчервяваше, когато той намекваше за проклетата й сладострастна натура, но сега ахна.
— Надявам се, че се шегуваш — промълви тя мрачно.
— Мисля, че идеята си струва.
Двамата се изгледаха втренчено. Каретата се струваше твърде тясна на Никол. Ейдриън бе твърде близо до нея, за да се чувства удобно. Близостта му я смущаваше, всъщност винаги я бе смущавала. А и не можеше да спре да мисли за предстоящата нощ — тяхната първа брачна нощ.
Звучеше невероятно, но сега тя бе негова съпруга. Някога го бе желала с цялото си сърце, но сега това й изглеждаше страшно отдавна. Беше станала негова жена. Той бе изпълнил дълга си, а сега очакваше от нея да приеме положението си и опитите му за сближаване. Никол стисна юмруци. Той не можеше да я принуди да се омъжи за него и да очаква тя да остане покорна, просто не можеше. И ако действително вярваше, че тази нощ тя ще го приеме с отворени обятия, значи бе луд.
Какво щеше да стане обаче с нощите, които идваха след това? Дори да успее да го отблъсне тази вечер, колко дълго ще издържи на натиска му? Нямаше нужда да мисли много, за да разбере, че каузата й е безнадеждна. А идеята за развод й бе напълно чужда.
Той обаче трябваше да разбере, че не може да я подчинява така на волята си, трябваше да го разбере.
Независимо от тези мисли, тя усещаше твърде ясно погледа му и сърцето й биеше лудо. Той я наблюдаваше открито и намеренията му бяха очевидни. Искаше й се да забрави какво е да бъде в прегръдките му, да получава целувките му. За съжаление, паметта й в това отношение бе съвършена.
Никол извърна глава от него и се загледа през прозореца. Зимната вечер се спускаше твърде бързо. Въпреки мразовития въздух и разтворената й пелерина от сребърна лисица, не й беше студено. Дори напротив. Внезапно я обзе необяснима паника, изведнъж се почувства като хваната в капан, затворена в клетка. Тя придърпа към себе си лисичата кожа, за да се почувства по-уютно. Ейдриън наруши мълчанието им.
— Не съм правил никакви планове за медения ни месец.
— Това е добре.
— Е?
Той продължи да говори сравнително спокойно.
— Имам малко неотложна работа в Клейбъроу и някои други имения. Това ще ми отнеме три седмици. След това можем да отидем на пътешествие, ако желаеш.
Тя най-после го погледна, все още в паника, която вече се допълваше и от отчаяние.
— Не искам! Не желая да пътувам където и да било с теб! Не искам да бъда твоя съпруга! — Гласът й се прекърши. — Не искам!
— Отново се налага да кажа, че чувствата ти не ме изненадват. Всъщност, вече се уморих да слушам за тях. Ако обичаш, задръж страданието, което ти носи нашия брак, за себе си.
Никол извърна потъналите си в сълзи очи от неговия твърд, изгарящ поглед.
— И без това не изпитвам никакво желание за меден месец с такава свадлива невяста — додаде той.
Не би трябвало да я заболи от тези думи, защото не искаше да ходи никъде с него. Медените месеци бяха за влюбени, не за врагове. Не се съмняваше, че ако той се бе оженил за Елизабет, двамата щяха да прекарат много щастливи седмици сами в Европа. Не трябваше да я боли, но въпреки това я заболя. Тя се сгуши в пелерината и се опита да се пребори със сълзите на умора, истерия и, може би, поражение.
Пет часа по-късно пристигнаха в Клейбъроу. Навън вече се бе спуснала беззвездна, мрачна нощ и Никол не успя да види добре замъка, за който бе чувала, че съперничи дори на кралските дворци. Ейдриън й помогна да слезе от каретата. Тя му позволи да го стори, тъй като нямаше друг избор, но в момента, в който стъпи на земята, изтегли ръката си от неговата и чу как дъхът излиза от гърдите му с недоволно свистене.
Толкова много прислужници се бяха подредили да я посрещнат в огромното фоайе, че Никол се вцепени от изненада и лека уплаха. Близо сто души чакаха да видят новата си господарка. Нея. Тя придърпа пелерината по-здраво върху раменете си и това бе единственото движение, което направи. В този момент Ейдриън се обърна към хората.
— Късно е. Ще можете да видите херцогинята утре на обяд. Моля всички да се върнат към задълженията си.
Хората се пръснаха.
Херцогиня. Ще можете да видите херцогинята утре. Никол още не го осъзнаваше напълно. Продължаваше да стои неподвижна. Тя беше херцогиня Клейбъроу. Това бе поразително, направо ужасяващо.