Херцогът се хранеше бързо, размишлявайки над думите на майка си. Не беше разтревожен, макар че Изабел явно бе обезпокоена, иначе нямаше да измине целия този път. Реши, че първата му работа щом отиде в Лондон, ще бъде да поговори с Елизабет за здравето й и че няма да я остави да го заблуждава за състоянието си. Освен това въпреки нежеланието си ще я заведе на театър или на някоя друга подобна светска глупост. Майка му бе права и той се чувстваше виновен. Беше се отдал всецяло на работата си по именията и пренебрегваше своята годеница. Това не бе в стила му; ако не бъркаше, не бе виждал Елизабет повече от месец. Поведението му бе непростимо. Щом се оженим, реши той, никога няма да си позволявам да се държа така с нея.
След като закуси, херцогът помоли майка си за извинение — трябваше да се погрижи за ремонта на имението, което беше изключително запуснато. Когато стана от масата, мислите му отново се върнаха към дръзката, дива като циганка лейди Шелтън. Снощи бе флиртувал с нея като някакво презряно конте, а той не беше такъв, ни най-малко. Действително, беше я преследвал. Беше я поканил тук, в Чапман Хол, и сега съжаляваше за това. Изабел навярно щеше да си тръгне утре, а той не можеше да й позволи да се срещне с лейди Шелтън, с една бъдеща любовница — това би било върхът на неблагоприличието и неуважението. Снощи явно не бе разсъждавал трезво, ако въобще бе разсъждавал. Доста обезпокояваща мисъл.
Херцогът прекара сутринта в оглед на малкото имение, което се състоеше едва от двадесет акра и бе служило на предишните собственици просто за провинциална къща. Прибра се на обяд, за да хапне заедно с майка си агнешко с джоджен. Изабел, която бе ходила на езда — беше страстна ездачка, — го уведоми, че на следващата сутрин ще отпътува обратно за Лондон.
Той сподели с нея някои от плановете си за Чапман Хол. Както винаги, щом ставаше въпрос за имоти, Изабел прояви жив интерес. Двамата тъкмо привършваха с обяда, когато се появи Удуърд, за да съобщи, че имат гости.
И без да му казват, херцогът знаеше кой е Но Удуърд с напълно сериозно изражение го информира, че посетителката е лейди Никол Шелтън. Той почти не го чу. Майка му го гледаше с любопитство.
— Лейди Никол Браг Шелтън от Драгмор ли, Ейдриън?
Херцогът се изправи рязко. По високите му скули бе избила едва забележима руменина.
— Имам уговорка да пояздим заедно — отсече той с тон, който не допускаше никакви други въпроси. Сетне излезе припряно от стаята, оставяйки майка си да гледа слисано след него.
Удуърд го отведе до малкия салон встрани от покритото с каменни плочи фоайе. Вратата беше отворена. Когато я видя, херцогът неволно забави крачка. Примитивно желание пламна в кръвта му; почувства се като разгонен самец. Тя седеше на канапето, но веднага се изправи, погледът й срещна неговия.
Сега не беше дива циганка, но незнайно защо му се струваше още по-омагьосваща от снощи. Носеше тъмнозелен костюм за езда с шапка в същия цвят, която скриваше напълно прибраните й коси. Държеше в ръка камшик и черни кожени ръкавици, които мачкаше смутено.
— Радвам се, че дойде — каза с приглушен глас той, като спря пред нея. Погледът му се плъзна по изумителните й черти — да, тя бе точно толкова красива, колкото си я спомняше. Не си бе въобразявал.
Тя приклекна за реверанс, но той я хвана и я изправи.
— Моля те, без официалности. Доста е нелепо при тези обстоятелства, не мислиш ли?
Тя премигна объркано. Очите й, забеляза той, бяха толкова светли, че изглеждаха почти сребърни. Питаше се дали въобще го е чула, дали въобще го е разбрала. Понякога го объркваше с тези нейни изчервявания и със смущението си, напълно нетипични за жена с опит. Може би и тя бе поразена от физическото привличане помежду им — така, както, изглежда, бе поразен самият той.
— Благодаря, Ваша светлост — каза тя със също толкова тих, приглушен глас.
Херцогът чу стъпки в коридора и изтръпна, защото знаеше, че това е вдовстващата херцогиня. Нямаше начин да се измъкне. Трябваше да ги представи една на друга. Той стисна зъби.
Изабел влезе в салона с разтревожен вид и погледна първо посетителката, после сина си. Стори му се, че в очите й се чете неодобрение и това го смути така, както го смущаваше срещата й с лейди Шелтън тук.
— Лейди Шелтън, това е вдовстващата херцогиня Клейбъроу каза официално той. Тонът му с нищо не издаваше, че има нещо нередно.
Двете жени се поздравиха взаимно.
— Няма ли да се присъедините към нас за чаша чай, лейди Шелтън? — попита Изабел. — Удуърд, моля те, донеси нещо за почерпка.
Херцогът я прекъсна, като хвана здраво Никол за лакътя.