Не искаше да повярва, не вярваше.
Но това, разбира се, бе вярно.
Ейдриън беше донжуан. Всички го знаеха. И тя го знаеше. Бе научила за репутацията му още в началото на тяхната връзка. Вероятно Елизабет също го е знаела. Но това изглежда не я бе интересувало. Дамите не биваше да се интересуват от любовниците на съпрузите си. От тях се очакваше най-много да се чувстват облекчени, че мъжете им задоволяват апетитите си на друго място.
Никол не чувстваше облекчение. Никол направо се разболя.
Как бе могла и за момент да забрави защо не искаше да се омъжи за него? Беше забравила всичко заради плътската наслада, изживяна с него през тази кратка седмица. Това обаче беше просто плътска наслада, а тя глупаво и наивно го бе помислила за нещо повече.
Никол надникна от прозореца на каретата. Облечените й в ръкавици юмруци лежаха здраво стиснати в скута й. Веднага щом Стейси си тръгна, тя бе напуснала Клейбъроу и в момента пътуваше за Лондон. Взе със себе си само Ани и дори не уведоми разтревожената мисис Вийг къде отива. Когато пристигнаха в града, нареди на кочияша да я откара в Ковънт Гардън — място, където Ейдриън никога не би отишъл и следователно не би могъл да засече собствената си карета. Там накара кочияша и Ани да я изчакат, а самата тя се качи на файтон, който пое право към Крофърд Стрийт 112.
Внезапно й хрумна, че Ейдриън може и в момента да е там.
Ако го видеше вътре, Никол щеше да умре. Не, ще бъде силна! Ще бъде невъзмутима, хладна, напълно спокойна. Няма да му позволи да разбере колко силно я наранява.
Никол почти не погледна градската къща с ограда от ковано желязо и боядисана тухлена фасада. Слезе от файтона и помоли кочияша да я почака. Движеше се като в сън, като в омая. Бавно отиде до входната врата и изкачи стълбите. Потропа със старомодното месингово чукало. Един иконом веднага отвори вратата.
Устата й бе толкова пресъхнала, че за момент тя не можа да проговори.
— Бих желала да поговоря с мис Дюбоа.
Икономът я покани да влезе.
— За кого да предам?
Никол се поколеба. Не бе казал, че там не живее никаква мис Дюбоа. Прилоша й и тя затвори за миг очи. Дотук Стейси не бе излъгала. Така си и знаеше.
Когато отвори очи, Никол вече бе възвърнала самообладанието си.
— Няма значение. Предайте на господарката си, че съм тук. — Гласът й бе заповеднически. Беше се научила да бъде херцогиня, ала твърде късно, късно и безсмислено.
Тя мина покрай иконома с вдигната глава и с грациозни и плавни стъпки, а фантастичната й, скъпа рокля се вееше около копринените й обувки. Влезе право в приемния салон. Не седна, нито свади ръкавиците и палтото си. На иконома просто не му оставаше друг избор, освен да изпълни нареждането и.
Докато чакаше, Никол огледа прекрасното обзавеждане — изящните мебели, персийските килими, тапетите по стените и картините с пейзажи. Добре си живееше мис Дюбоа. Живееше далеч по-добре, отколкото позволяваха средствата на една актриса.
Няколко минути по-късно откъм коридора долетя женски глас.
— Искали сте да ме видите?
Никол се обърна и видя дребна жена в поразителна и скъпа рокля, която бе прекалено изрязана, за да е подходяща за предиобед у дома. Жената бе прелестно красива, съвършена като китайска кукла. Лазурният й поглед беше объркан, но докато Никол я гледаше, усещайки как истината се забива като кинжал в сърцето й, смущението напусна прекрасните котешки очи на Холанд Дюбоа.
— О, боже — възкликна любовницата на Ейдриън. — Това сте вие! О, боже!
Никол не помръдна.
— Ваша светлост — каза Холанд, останала без дъх, — не съм сигурна какво искате, но заповядайте, седнете!
Никол бе видяла достатъчно. Бързо, преди другата жена да може да забележи сълзите, набъбнали в очите й, тя мина покрай нея и излезе обратно в коридора.
— Почакайте! — извика след нея Холанд Дюбоа. — Защо дойдохте? Почакайте!
Никол обаче не се спря. Прекоси с дълги крачки коридора и излезе през външната врата. Движеше се като в мъгла.
Някак си успя да се качи във файтона и да седне, преди сълзите да се заронят и с тях в прахта на пода под краката й да изтекат и нейните мечти.
32
Ейдриън се наведе и надникна през прозореца на каретата. Щом видя дома си, го прониза внезапна тревога.
Беше напуснал Клейбъроу преди четири дни. Четири непоносимо дълга дни. Заминал бе не в пристъп на гняв, въпреки че още беше ядосан на Никол, задето се бе изложила на такава опасност. Заминал бе в пристъп на страх. Всъщност, направо беше избягал.