Но това не му бе помогнало.
Не можеше повече да бяга от самия себе си, от чувствата си или от съпругата си.
Случката с хулиганите, които впрочем веднага бяха заловени и пратени в местния затвор, бе изправила Ейдриън в жестока битка с най-дълбоките му, най-съкровени чувства. Истината, която се бе опитвал да избягва може би от самото начало на връзката си с Никол, сега се бе врязала ясно и неизличимо в ума му. Моментът, в който той осъзна без колебание, че обича съпругата си, беше най-ужасяващият в живота му.
През целия си живот се бе старал да държи себе си и страстите си под железен контрол. През целия си живот бе управлявал строго емоциите си. Още като малък се бе научил да прикрива своите чувства от всички, дори от себе си. Защото да чувства означаваше да бъде и уязвим. Да чувства означаваше да бъде нараняван.
А сега той вече не беше неуязвим. Тъкмо обратното, никога не бе бил толкова уязвим. Любовта му към Никол граничеше с лудостта, беше като обсебен. Онези хулигани едва не я бяха наранили, навярно е можело даже да я убият. Само мисълта за това, дори и сега, четири дни по-късно, го караше да трепери от ужас.
След задържането на тримата мъже веднага бе напуснал Клейбъроу, за да замине за Лондон. За да надбяга собствените си чувства. За да надбяга истината, която сега го гледаше право в очите. Възнамеряваше да си възвърне контрола над себе си — и над сърцето си, — независимо на каква цена. Дори и това да означаваше да остави съпругата си за неопределено време в провинциалното имение и да потърси убежище в прегръдките на други жени.
Ала нито един от плановете му за бягство не успя. Бе отишъл при Холанд Дюбоа с намерението да се отдаде на такива оргии, че да не помисли повече за Никол, но вместо това учтиво скъса с нея. Мислеше да остане в Лондон и да потъне в делата си, но вместо това с нетърпение се отправи към дома.
Осъзнатата истина — толкова нова, толкова властна, — бе все още в него и продължаваше да го плаши. Имаше мигове в последните дни, когато се бе будил посред нощ с усещането за паника и самота, каквито бе изпитвал в ранното си детство. После тревогата му отлетя, но не преди да я осъзнае, не преди да осъзнае собствената си уязвимост. Своята човешка природа.
Накрая се предаде. Никол беше негова съпруга и той бе влюбен в нея. Беше го отблъсквала много пъти, но той бе оцелял — така, както бе оцелял и след жестоките удари на Франсис. Напоследък обаче тя не го отблъскваше. Напоследък между тях имаше примирие денем, което нощем се превръщаше в най-завладяваща интимност. Имаше надежда. Бракът им можеше да успее. Първата им седмица го обещаваше. Ала Ейдриън вече знаеше, че никога няма да се задоволи с това, което бяха споделяли досега. Сега той искаше много повече. Искаше нейната любов и искаше тя да бъде тъй огромна, страстна и всепоглъщаща като неговата.
Когато каретата затрополи по чакълената алея Ейдриън усети, че се изпотява. Преди да замине, се бяха скарали жестоко. Свада, започнала заради него, заради умопомрачителния му страх за нейната безопасност. Вероятно бе усложнил нещата още повече, като замина без да й каже и дума за намеренията си. Как ли щеше да го посрещне Никол сега?
Носеше със себе си предложение за мир. Голяма кутия, опакована в луксозна хартия за подаръци, лежеше на седалката до него. Щом видеше съдържанието й, тя щеше да разбере искреността на желанието му да поправи последиците от гневния си изблик и от необмисленото си заминаване за Лондон.
Каретата спря пред огромните, гравирани врати на Клейбъроу. Ейдриън слезе от каретата с кутията в ръка. На стълбите го посрещна мисис Вийг. Той попита за съпругата си и узна, че тя е горе в покоите си.
Беше така нервен, както когато като ученик го викаха при директора. Изкачи бавно стълбите до третия етаж. В коридора крачките му се удължиха. Сърцето му биеше като обезумяло.
Вратата й бе отворена. Той пристъпи в дневната и долови някакво движение в спалнята. Отиде до вратата и изведнъж го обзе луда радост. Навярно винаги щеше да се чувства така, щом я види. В момента, в който прекрачи прага обаче, радостта му угасна.
Никол бе с гръб към него. Огромен сандък лежеше на пода отворен и пълен почти догоре с нахвърляни безразборно дрехи. На леглото й имаше купища рокли, фусти, ризи, кюлоти, обувки, ръкавици, шалчета и плетени дамски чантички. Ани се суетеше край тях с тревожно изражение на лицето. Докато Никол вземаше поредния куп дрехи, момичето го видя и се стъписа. Никол хвърли купа в сандъка и също го видя.
— Мадам — каза той сковано.
Тя го стрелна с гневен поглед, но тонът й бе повече от учтив — беше официален и страшно студен.