Реджина беше шокирана.
А Никол зарови лице в шепите си и почти се поддаде на безкрайната мъка, която тъй упорито отказваше да почувства. Реджина изведнъж се втурна към нея и я прегърна.
— Извинявай — прошепна тя. — Права си, това си е твоя живот. Аз просто те обичам и искам да бъдеш щастлива.
После я пусна.
Никол изтри сълзите си и успя да кимне.
— Какво щях да правя без теб? И без Марта? Моля те, моля те, бъди на моя страна. Моля те, не ставай негова съюзница.
Реджина прехапа устни. С много сериозно и загрижено изражение, тя кимна в знак на съгласие.
— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?
— Не. — Никол си пое дълбоко дъх и след това събра сили да се усмихне. — Така се чувствам по-добре. И в мига, в който изпратя този брак окончателно в миналото, ще стана нов човек. Ще се върна в Драгмор. Животът ми ще стане отново такъв, какъвто беше и аз ще бъда щастлива като преди.
Усмивката й обаче бе прекалено весела. Реджина я погледна тъжно.
— А как смяташ да изпратиш него в миналото?
Никол не посмя да отговори откровено, не смееше дори да си помисли как и дали въобще ще успее да стори подобно нещо.
— Предполагам, че мъж с неговата власт лесно ще може да получи развод.
— Развод!
Тя кимна.
— Този брак беше грешка още от самото начало. Изпратих на Ейдриън писмо, в което моля за развод.
33
Той зачете писмото отново. Не за втори или трети път. Беше го чел вече толкова пъти, че го знаеше наизуст. Думите пак се размазаха пред очите му. Сълзите му бяха и от щастие, и от мъка. Мили боже, имаше син.
Уважаеми господине,
Аз съм синът на Изабел де Уорън Бракстън-Лоуъл. Мога само да се надявам, че след толкова много години, вие още помните моята майка и това, което се е случило помежду ви. Наскоро тя ми довери истината. Бях шокиран, както сигурно ще бъдете и вие, защото тя ми разкри не само че навремето ви е познавала, а и че сте моят истински баща. Надявам се да ви открия жив и здрав и да се запозная с вас — разбира се, когато ви е удобно. Срещата може да се състои или във вашата страна, или у нас, в Англия.
Дотогава оставам искрено ваш:
Той сгъна протритото писмо много внимателно, защото хартията вече бе почнала да се къса, и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.
Имаше син.
Въпреки че бяха минали седмици, откакто Ейдриън Стоун научи поразителната новина, той още не можеше да дойде на себе си от откритието. Все още бе зашеметен от вестта, че има син. Син, който се надяваше да се срещнат.
Самият Ейдриън Стоун нямаше търпение този ден да настъпи.
Както винаги напоследък, мислите му бяха заети с една единствена тема — синът му. Не спираше да размишлява над това. Тонът на писмото бе толкова официален и учтив, че Ейдриън не можеше да си представи лицето на човека, който го е писал, нито лък неговите чувства. Дали синът му просто спазваше етикета, като се обръщаше към него като към непознат — какъвто си и беше в действителност, — или бе предпазлив? Дали гореше от желание да се видят, или просто го глождеше любопитство, дори изумление? Може би даже беше сърдит? Той е деветият херцог Клейбъроу. Очевидно доскоро бе смятал за свой баща осмия херцог Клейбъроу. Дали истината не го е разгневила? Може би дори се чувства застрашен? Ейдриън Стоун не познаваше много английски благородници, но знаеше колко много държаха те на синята си кръв и титлите си. Съвсем ясно бе, че сега титлата на сина му лесно може да бъде оспорена от братя, братовчеди, чичовци и всякакви други близки и далечни роднини.
Каквато и да бе причината обаче, синът му беше поискал среща в Америка или в Лондон. Стоун дори не си направи труда да отговори. Още в деня, в който писмото пристигна в бостънския му дом, той се бе качил на първия кораб за Англия.
Загледа се във високите лондонски покриви и кули, които постепенно се очертаваха на хоризонта. Обшития в метал параход навлезе в Темза, обвит в облак пара. Беше мразовит сив ден и ръмеше, но Ейдриън Стоун бе свикнал на студен климат и не усещаше нито студа, нито влагата. Разхлаби връзката си, защото се чувстваше много неудобно, пристегнат от възела и костюма. През всичките 60 години от живота си вероятно бе слагал костюм не повече от десетина пъти.
Радостта заплашваше да го задуши, заливаше го на горещи вълни, внезапни и всепоглъщащи. Имаше син. Синът му бе херцог Клейбъроу. Мечтата бе станала реалност.
Той нямаше деца. Така и не се беше оженил. Поискал бе да го стори само веднъж през целия си живот, един единствен път бе обичал жена достатъчно силно, за да пожелае да се ожени за нея. Това обаче беше останало прекалено далеч назад в миналото. Нямаше склонност да изпада в самосъжаление; не бе съзерцателен тип, а човек на действието. Винаги обаче бе съжалявал, че остана без деца.