В първия миг Никол бе твърде слисана от думите му, за да може да отговори. После изпищя, замята се диво в опит да се освободи и извика от болката, която й причиняваше желязната му, непоклатима хватка.
— Значи сега ме заплашваш с изнасилване?!
— Да те заплашвам? Не. По-скоро те предупреждавам. Насилие? Никога.
— Ще се съпротивлявам до последния си дъх — извика тя.
Той си я представи как се съпротивлява, сетне как тръпне в екстаз в прегръдките му, и я притисна още по-силно. Всеки миг щеше да изгуби и последните остатъци от способността си да се контролира.
— Ще ти хареса да умреш в моите прегръдки, Никол — тихо обеща той. — Аз ще се погрижа за това.
— Пусни ме — извика като обезумяла Никол.
Сигурен бе, че тя не разбира думите му, но усеща опасността, в която се намира.
— Пусни ме веднага, проклет да си!
Трябваше да я пусне. Не го ли стореше, нямаше да може да отговаря за действията си. Тялото му крещеше, умоляваше го да бъде освободено самото то, затова той извърна глава настрана и си пое дълбоко дъх.
— Съгласна ли си на примирие?
Тя се изсмя.
— Никога!
Той я погледна стреснато и видя огъня на омразата в очите й.
— Значи сега ме мразиш, така ли?
— О, да — процеди през зъби тя. — За момент те обичах, но сега те мразя, о, как те мразя!
Той се вцепени. Това, че го е обичала, макар и наивно и за кратко, го слиса. Много жени се бяха влюбвали в него и той го знаеше. Но никога не им беше обръщал внимание, никога не се бе интересувал от чувствата им. Сега нещо го бодна и това нещо може би беше съвестта му.
— Любовта не се превръща толкова бързо в омраза, Никол — промълви той. Устните им бяха съвсем близо. — Искаш ли да проверим колко силно ме мразиш? — Не знаеше защо е толкова важно за него да й докаже, че греши.
— Няма какво да проверяваме — каза тя, внезапно останала без дъх. Погледът й бе прикован в устните му. — Недей.
Нямаше начин да се възпре да я целуне, въпреки че беше огромна грешка. Не и сега. Не и когато телата им се бяха прилепили едно о друго, не и когато се бе притиснал към нейната женственост, не и когато тя тъй дръзко му бе заявила колко го мрази.
— Мисля, че ме искаш по-силно, отколкото ме мразиш — промълви той.
Никол отвори уста да се възпротиви, но той впи устни в нейните, поглъщайки думите й.
Тя започна да се съпротивлява яростно, ала той просто я притисна още по-силно към стената, просто стегна още по-здраво болезнената си хватка около китките й. Никол нададе гневен вик; той жадно пиеше устните й, копнееше да пие много повече и знаеше, че ако продължи, ще я изпие цяла. Тя изопна снага и това бе рай, ала беше и ад.
Тази жена щеше да се съпротивлява докрай.
Когато устните му се плъзнаха към шията й, за да я обсипят с огнени целувки, Никол проговори.
— Ами твоята безценна Елизабет?!
Той се вкамени.
— Какво Елизабет?
— Дори не се преструваш, че си верен на годеницата си!
— А, значи си се справила с домашното си — каза той, като вдигна глава и я погледна. Видя горящата ярост в очите й и му се прииска да я замени със страст — страст по него. — Затова ли било всичко?
— Ти си кажи-речи женен мъж — изсъска тя. — А се държиш като презрян женкар. Пусни ме. Веднага!
Беше права и понеже в крайна сметка притежаваше предостатъчно чувство за чест, той я пусна. Никол извика и скочи към него в опит да го удари отново.
Той я хвана, този път през кръста, приковавайки ръцете към тялото й, отново изумен от нейната свирепост, и още по-възбуден.
Тя се заизвива в ръцете му. Опитваше се да избяга, но той я стисна здраво и я разтърси.
— Престани.
Никол дишаше задъхано като след ожесточена битка. Сега той се бе прилепил към гърба й, а това не й носеше никакво облекчение. Тежката й гръд се притискаше към ръцете му, обгърнали снагата й. Тя прекрати опитите си да се освободи и пое няколко големи глътки въздух. Той на свой ред отпусна леко хватката си, проклинайки за кой ли път и себе си, и неконтролируемото си либидо.
— Няма да те удрям повече — каза накрая Никол. — Само ме пусни.
— Защо? — промълви той, почти опрял устни в тила й. — Струва ми се, че не те притеснявам, Никол. Или греша?
Тя стоеше напълно неподвижно и той знаеше, че усеща как мъжествеността му пулсира до хълбоците й. Искаше да види очите й, реакцията й. Усети как тялото й потръпва.
— Не ме притесняваш — каза тя след кратко мълчание. — Притесняваш единствено себе си.
Поведението му бе непростимо, затова той я пусна. Тонът му бе натежал от горчивина.
— Туш. Но тази игра се играе от двама и ако ти не беше дошла тук, нищо нямаше да се случи.