Никол сви рамене.
— Кой идва на вечеря все пак, мамо, и защо е цялата тази суетня? Готвачът цял следобед хвърчи като луд из кухнята. Имах чувството, че ще даваме угощение на кралска особа.
— Херцог Клейбъроу — отговори Джейн. — Защо не облечеш жълтата си рокля? Или зелената?
Никол се вкамени. Сигурна бе, че не е чула добре.
— Херцог Клейбъроу?
— Да. Е, ще облечеш ли жълтата? Аз слизам долу. Той трябва да се появи всеки момент.
Никол кимна, без да чуе и дума, вторачена във вратата. После нададе яростен, отчаян вик.
Осмелява се да дойде тук? Тук? Това беше прекалено! Не можеше да го понесе! Нямаше да го понесе!
Тя закрачи като обезумяла из стаята. Как щеше да го погледне след последната им среща? Не съжаляваше за стореното, но му бе показала, че е точно такава, за каквато я обявяваше мълвата; накратко, беше му показала, че не е благоприлична госпожичка. По бузите й изби гореща руменина. Беше го ударила, в отговор той я бе целунал. А нещата, които й наговори…
Никога не бе мразила някого толкова силно, но и никога не бе копняла толкова за нечии целувки.
Това беше позор. Нощем не можеше да спи, измъчвана от изумителния му златист образ и от спомена за горещите му устни, за изкусителните му ласки и за коравото му, мощно тяло. Той не просто я влудяваше, той съсипваше живота й.
Беше уплашена от този копнеж към един мъж, когото презираше, или по-точно — когото трябваше да презира. Припомни си един разговор отпреди две лета с братовчедка си Луси Браг. Далеч не утешителен, споменът я изпълни с паника.
През онова лято — лятото на 1897 — Никол и семейството й бяха отишли в Парадайз, щата Тексас за осемдесетия рожден ден на дядо й Дерек Браг, мъж, роден в тексаските планини, който бе завладял дивите гранични територии, за да изгради империя за себе си и своето семейство. Никол и Луси от край време бяха много добри приятелки, въпреки че се виждаха през лято, когато Никол гостуваше за по месец-два на американските си роднини. И не само бяха добри приятелки, а и бяха свършили повече бели от всяка друга двойка момичета в щата, може би дори в целите Съединени американски щати. През онова лято Луси бе направила на Никол шокиращо признание.
В нощта на празненството по случай рождения й ден най-добрият жребец на Дерек беше откраднат, а един мъж — убит. Един от новите работници в ранчото беше прострелян в гръб, а скоро се бе оказало, че е избягал престъпник от Ню Йорк. Когато Луси изля сърцето си пред Никол, същият този мъж, Шоз Купър, се възстановяваше от раната си в местния затвор. Луси бе казала на Никол, че той я е целувал, и то не само веднъж, и че това й е харесало. В същото време твърдеше, че го презирала.
Признанието й бе изненадало Никол, която тогава не знаеше що е целувка и по никакъв начин не можеше да разбере как някой може да харесва целувките на един мъж, когато всъщност изобщо не харесва самия него. И сега споменът за думите на Луси ни най-малко не облекчаваше страховете й. Защото Шоз Купър се бе оказал невинен, двамата с Луси бяха сгодени и идния юни щяха да се женят. Значи Луси се е заблуждавала, че го презира; всъщност го е обичала.
Никол се боеше не само от копнежа си за целувките на херцога. Боеше се, че както при Луси чувствата й са по-дълбоки, много по-дълбоки — отказваше да мисли колко дълбоки биха могли да се окажат.
Можеше да откаже да слезе долу, но това бе изход за страхливци. А тя никога не се бе държала като страхливка, даже по време на скандала. Нямаше намерение тепърва да става такава. Ще умре, но няма да загуби кураж в присъствието на проклетия херцог Клейбъроу.
Ани почука точно когато Никол взе решение не само да се присъедини към вечерята с високия гост, но и да го стори облечена както подобава.
— Ани, коя е най-хубавата, най-предизвикателната ми рокля?
Ани я зяпна.
— Не зная, мадам. Ще трябва да се разровя из нещата ви.
— Тогава да се разровим — мрачно каза Никол. В главата й се оформяше идея.
В мига, в който пристъпи във фоайето и подаде плаща си на иконома, херцогът усети как всяка фибра от тялото му тръпне в нетърпеливо очакване. Поздрави домакина, домакинята и Чад, но за негово разочарование Никол я нямаше. Тогава осъзна, че тя не желае да вечеря с него. Трябваше да изпита облекчение, но не го изпита.
Шелтън наля на себе си и Чад бренди, а на съпругата си шери; за херцога имаше приготвен чай. За никого не бе тайна, че херцог Клейбъроу не близва алкохол. Гостът се настани удобно в един голям фотьойл. Шелтън зае срещуположния.
— Е, как върви работата в Чапман Хол? — попита той.
— Почти привърших. След няколко дни се връщам в Лондон.