— Днес не съм много гладна — каза Никол, като седна до нея.
— Добре ли си?
— Да, напълно.
— Нямаше как да не забележа, че днес не тръгна с баща си и Чад.
— Аз… бях уморена от снощи.
Джейн кимна, намаза с масло една топла кифличка и й подаде половината.
— Приятна ли беше сутрешната езда?
Никол се изчерви.
— Горе-долу.
Джейн остави своята половинка от кифличката в чинията си, без да отхапе и хапка.
— Никол, къде ходи?
Никол не съумя да издържи на изпитателния поглед на майка си. Лицето й почервеня още повече.
— Пояздих наоколо.
— До Чапман Хол?
Никол зяпна.
— Какво… какво те кара да смяташ така?!
— Най-добре ще е да поговорим за това — тихо каза Джейн.
— Няма за какво да говорим — извика Никол, обзета от паника.
— Очевидно е, че между теб и херцог Клейбъроу има нещо.
— Мамо! Грешиш! — Никол понечи да стане от масата, но майка й я задържа.
— В такъв случай се радвам, защото той е сгоден и скоро ще се ожени за своята годеница. Той никога няма да развали годежа си, Никол — меко каза тя.
Никол знаеше това, но кой знае защо изпита болка, когато го чу произнесено на глас.
— Между нас няма нищо — рязко отвърна тя. — Ако държиш да знаеш истината, аз го презирам. Според мен той е един арогантен и надут задник.
Думите й очевидно шокираха Джейн. Внезапно Никол се вторачи в нея.
— Мамо, днес ли се връщаш в Лондон?
— Да, днес следобед. Не ми се ще да оставям Реджина там сама, въпреки че и лейди Хендерсън е при нея. В края на краищата, редно е да бъда с нея през целия сезон.
Никол навлажни устни.
— Идвам с теб. Ей сега ще си събера багажа!
Джейн премигна слисано.
— Но ти никога не напускаш Драгмор. Ти мразиш Лондон.
— Промених се — обяви Никол и се изправи. — Животът тук ми доскуча. Имам нужда да изляза навън, да се срещам с хора. Не си ли съгласна?
— Това винаги е било най-голямото желание и на мен, и на баща ти — каза Джейн, все още изненадана. — Не е здравословно човек да се усамотява в провинцията чак до такава степен.
— Ще се приготвя веднага — увери я Никол с ослепителна усмивка и се втурна към стаята си.
Джейн я проследи с поглед. На нейните устни също имаше усмивка. Точно от това имаше нужда дъщеря й — да се появи отново в обществото, където все още имаше шанс да срещне някой почтен мъж, да намери любовта. А и щом херцог Клейбъроу е тук, в Чапман Хол, още по-добре, че Никол идва при нея и Реджина в Лондон. Без да престава да се усмихва, Джейн посегна към кифличката си. Апетитът й се беше възвърнал.
7
Херцогът пристигна в Лондон същия следобед и отиде право в резиденцията си на Кавендиш Скуеър номер едно. Клейбъроу Хаус заемаше цялото пространство между две съседни пресечки от северната страна и представляваше доста внушителна гледка. Беше построена от първия херцог Клейбъроу в началото на осемнадесети век и оттогава насам бе претърпяла няколко разширявания. Висока шест етажа, предната фасада откъм улицата имаше цели сто прозореца и три кули. С покрива сградата изглеждаше още по-грамадна заради трите гигантски триъгълни фронтона, които се извисяваха към небето. Върху всеки от тях беше изобразен гербът на Клейбъроу в огромни размери. Внушителна и красиво оформена каменна ограда отделяше къщата от улицата и прекъсваше единствено при каменната стълба, достатъчно широка да побере дузина гости в случай, че решаха да влязат наведнъж.
Херцогът беше изпратил неколцина от прислугата си в Лондон още снощи, след вечерята в Драгмор. Сред тях беше и Удуърд, който сега му отвори входната врата. Херцогът му направи знак да го последва и двамата се отправиха по покрития с шахматни мраморни плочи коридор към библиотеката, в която спокойно можеше да се събере половината Чапман Хол. Вътре херцогът отиде до писалището, извади от джоба си една от визитните си картички и бързо надраска нещо на нея. После я подаде на иконома.
— Изпрати веднага това на лейди Елизабет.
— Ще желаете ли нещо друго, Ваша светлост? Малко чай?
Херцогът кимна небрежно и забърза нагоре по стъпалата. Подът на неговия апартамент също беше застлан с мраморни плочи, само че в златисто и бяло. По времето на баща му стаята беше обзаведена като за кралска особа. След смъртта на Франсис синът му незабавно бе изнесъл мебелите, оставяйки само няколко, и то претапицирани. Вкусът на Франсис беше твърде екстравагантен и крещящ за него, но истинската причина за това бе, че Ейдриън не желаеше да запази нищо, което да му напомня за баща му. Спомените, оставени от покойния Франсис бездруго щяха да му стигнат за цял живот.