Выбрать главу

По една случайност Елизабет пиеше чай точно с Изабел, когато пристигна съобщението от херцога. Тя пое картичката от ръката на иконома, разпознала начаса сребърния кръст.

— От Ейдриън е — промълви тя и дребното й лице се озари от усмивка, която го направи почти красиво.

Изабел също се усмихна. Елизабет бе още толкова млада и толкова непресторена.

— Е?

Елизабет обърна заблестелия си син поглед към вдовстващата херцогиня.

— Той се е върнал! — радостно извика тя. — Върнал се е и тази вечер ще дойде!

— Време беше — каза Изабел. — Не се вълнувай толкова, скъпа. Знаеш, че днес не се чувстваше особено добре.

Руменина обагри бузите на Елизабет.

— Как да не се вълнувам? Не съм го виждала повече от месец. И, моля те, Изабел, не говори така за Ейдриън. Друго би било, ако той отсъстваше заради непристойни похождения, но и двете знаем колко усърдно работи синът ти и колко сериозно се отнася към своите задължения. Щом аз не го упреквам, и ти не би трябвало да го упрекваш. — Думите бяха произнесени меко и тихо, защото Елизабет не бе способна да повиши глас на никого.

— Една майка има право да кори сина си — отвърна Изабел, като потупа малката й бяла ръка. — Но се радвам да видя, че цветът на лицето ти се възвръща. А сега мисля, че е време да си вървя.

Въпреки че Елизабет нямаше търпение да изтича горе и да оправи тоалета си, протестите й бяха искрени.

— Но ти току-що пристигна! Не можеш да си тръгнеш толкова бързо, а и аз наистина имам достатъчно време, преди да дойде той.

Изабел се усмихна и я целуна по бузата.

— Тръгвам, скъпа, така че тичай в стаята си и се преоблечи. Знам, че точно това ти се иска да направиш.

Елизабет се усмихна. Обичаше херцогинята като майка. Собствената й майка бе починала, когато тя бе още момиченце.

— Толкова се радвам, че те има. Ти наистина се превърна в майка за мен.

— А за мен ти винаги си била дъщерята, която не можах да имам — тихо отвърна Изабел, като я прегърна. Беше напълно искрена. От край време изпитваше особена привързаност към това момиче.

Засияла, Елизабет притисна картичката към гърдите си. Беше дребно, крехко момиче с бледа кожа и свиленоруса коса. Хората казваха, че е хубава, но Елизабет знаеше, че всъщност е по-скоро обикновена, че е прекалено бледа и слаба, че косата й е прекалено тънка. Освен това имаше на носа си лунички, които прикриваше с фин слой бяла пудра. Нямаше как да знае, че мнозина наистина я намират за хубава и че това няма нищо общо с външния й вид, а се дължи изцяло на нейната топлота и благ нрав.

Останала без дъх от вълнение, тя се качи тичешком в стаята си и повика камериерката. Час по-късно вече се бе преоблякла с пастелно зелена рокля, а косата й бе прибрана във висок кок. На шията й сияеше троен наниз от прекрасни перли с диамантен медальон — подарък от Ейдриън за осемнадесетия й рожден ден преди два месеца. Едва бе привършила с тоалета си, когато икономът й съобщи, че херцог Клейбъроу е пристигнал и я чака долу. Елизабет мигом излетя от стаята си.

Херцогът се изправи в мига, в който тя влезе в салона, усмихна се, пое ръката й и я целуна. Елизабет го познаваше откакто се помнеше. Той я бе люлял на коленете си, когато беше още бебе. Целият й живот бе преминал покрай него — от дните, когато едва проходила, се клатушкаше навсякъде по петите на своя дванадесетгодишен, строен и красив като млад бог братовчед, до времето, в което бе започнала да съзрява и да осъзнава своята женственост. Веднъж дори беше спасил живота й. Тогава осемгодишната Елизабет се бе подхлъзнала и бе паднала в едно езеро. Ейдриън беше отишъл да лови риба и тя както обикновено го бе последвала. Не бе изпитала никакъв страх в ледената прегръдка на водата, защото нейният герой беше там и тя знаеше, че ще я спаси. Не помнеше някога да е имало време, в което да не го е обичала.

— Толкова се радвам, че се върна — простичко каза тя, след като си размениха обичайните поздрави.

Херцогът приседна до нея на дивана.

— Съжалявам, че ме нямаше толкова дълго време.

— Не се извинявай! Аз те разбирам, наистина.

Той я погледна изпитателно. Беше задъхана, но не изглеждаше болна, напротив, очите й искряха радостно, а бузите й бяха поруменели. И все пак беше отслабнала видимо.

— Майка ми каза, че не си добре.

Усмивката на Елизабет угасна.

— Добре съм, наистина. Вярно е, че бях малко изтощена, но, Ейдриън, приемите се редят един след друг и понякога се прибирам чак на зазоряване. Знаеш как е по време на сезона! Чудно ли е тогава, че съм изтощена?