Той се засмя и легна върху нея.
— Вече не сме толкова смели, а?
— Франсис, почакай — извика тя, обзета от паника. Без да й обърне внимание, той впи устни в нейните. Изабел инстинктивно се отдръпна. Дъхът му миришеше на цигари и уиски. Целувката му бе мокра и лигава и изобщо не й хареса.
— Фригидна малка кучка — промърмори Франсис. — Разтвори си краката.
При тези думи Изабел се вледени. Преди да успее да реагира, той разтвори бедрата й и се вряза в нея. Ако знаеше, че болката ще е толкова силна, тя щеше да се подготви и нямаше да изкрещи. Но тя не знаеше, не беше подготвена. И изкрещя. За щастие Франсис свърши бързо и я остави.
Но не и преди да изрече жестоките думи:
— Надявам се, че занапред ще се държиш по-добре.
От този момент насетне Изабел го намрази. Дотогава никой не я беше наранявал — нито физически, нито с думи. А тя не беше жена, способна да крие чувствата си. Това забавляваше Франсис. Омразата й го възбуждаше и го правеше още по-груб в леглото.
За щастие, той не идваше често в леглото й.
Независимо че презираше съпруга си, Изабел беше от благородно потекло и възприемаше ролята си на бъдеща херцогиня с лекота и самоувереност. Поне веднъж седмично даваха прием и тя се превърна в забележителна домакиня; не след дълго я считаха за една от най-добрите в страната. Получаваше повече покани, отколкото би могла да приеме, и всяка вечер излизаше без Франсис, който живееше свой собствен живот и се виждаше със собствените си приятели.
Освен това Изабел се разбираше прекрасно с херцога и херцогинята, които искрено заобича. Херцогинята бе строга и сдържана жена, но имаше вярна преценка за хората и одобряваше Изабел. Херцогът беше благ, сърдечен и мил и правеше всичко за нея. Изабел се чудеше как двама толкова добри хора могат да създадат такъв жесток син като Франсис.
Скоро чу и слуховете. Разбра, че Франсис прекарва времето си с шумна тълпа от младежи, предимно ергени, които се занимаваха единствено с хазарт, езда, пиене и лов. Освен това от своя близка научи, че той има любовница — някаква красива танцьорка. Изабел побесня. Знаеше, че мъжете имат любовници, но никога не й беше минавало през ума, че нейният мъж ще бъде като другите. Всъщност, никога не си беше представяла, че изобщо е възможно да съществува брак като нейния! Гордостта й бе жестоко наранена от новината, че съпругът й прекарва повечето от нощите си с друга жена, независимо, че самата тя не го искаше при себе си. А най-лошото бе, че всички знаеха за изневярата му.
— Казаха ми, че имаш любовница, Франсис — каза му тя гневно. — И очевидно това не е тайна за никого. Вярно ли е?
Без да се колебае, той мигновено я зашлеви. Ударът бе толкова силен, че Изабел падна на земята и пред очите й заиграха звезди. Лицето й пулсираше от болка, едва фокусираше поглед, а Франсис вече се беше надвесил заплашително над нея.
— Никога повече не ми говори така, Изабел. Не е твоя работа какво правя. Ти си ми нужна само за една цел. И тя е да ми дадеш наследник.
Изабел благоразумно не отговори, дори не помръдна. Той си замина, оставяйки я на пода. После тя се изправи. Очите й святкаха, въпреки болката, която ги пълнеше с горещи сълзи.
Беше изгубила всичките си илюзии и цялата си невинност. А още нямаше осемнадесет години.
Не можеше да зачене. Съпругът й идваше все по-рядко в леглото й. Колкото повече време минаваше, толкова по-жестоки ставаха обвиненията на Франсис. Обвинения, в които той си намираше оправдание да я бие.
Четири години след сватбата им херцог Клейбъроу почина. Дълбоко натъжена, Изабел плака като дете на погребението му, защото бе загубила човека, който бе станал неин близък приятел и почти бе заместил баща й. У Франсис нямаше и следа от мъка. Беше нетърпелив да получи титлата. Траурът му трая по-малко от седмица.
Изабел беше разярена, но не показа гнева си, а се опита да не обръща внимание на съпруга си. Беше се научила не само да го избягва, но и да не го критикува. Наясно бе — както и всички останали, впрочем, — че Франсис е пристрастен към алкохола.
Точно по това време баща й дойде да я види без лейди Клер. Дошъл бе да я утеши, но Изабел се държа хладно. През изминалите няколко години той бе създал ново семейство; Клер му беше родила двама сина. Изабел го виждаше рядко. Изглежда той вече не я обичаше и това я нараняваше повече от всичко друго.
— Знам колко много обичаше Джонатан — каза Роджър с усилие, преглъщайки собствената си мъка от загубата на добрия си приятел. — На мен също ще ми липсва.