— Не обичам книгите.
Лоти я изгледа невярващо. Не можеше да си представи, че някой не обича книги.
— Щом като не обичаш книги, значи не си чела „Замъкът Волфенбах“ от мисис Пиърсън. Тази история е толкова вълнуваща, че цяла седмица не можех да заспя, ако в стаята не гори свещ.
Алегра изсумтя презрително:
— Марта казва, че книгите са излишно губене на хартия и време и че по-добре е да се науча как се садят картофи.
Лоти беше толкова потресена, че дълго не може да отговори.
— Ако Марта беше прочела поне „Среднощната камбана“, „Тайнственото предупреждение“ или „Монахът убиец“, нямаше с лека ръка да отхвърля книгите. — Лоти си спомни, че иска да бъде пример на детето по отношение на държание и обноски и се помъчи да укроти темперамента си. — Въпреки че нямам понятие как се садят картофи, защо не се срещнем днес след обед преди чая в класната стая за нашия първи урок?
— Добре, мамо, май нямам друг избор, нали? — този път обръщението беше изпълнено с гняв и пренебрежение.
— Аз не съм твоя майка, Алегра — каза спокойно Лоти, — и не е необходимо да ми викаш така.
— Тогава не се правете, че ме обичате. — Момичето сви крак, обви го с ръцете си и се загледа към морето. — Мен никой не ме обича.
— Това със сигурност не е вярно. Баща ти например много те обича.
— Не, не ме обича. Купува ми скъпи играчки, като оная кукла, защото ме съжалява.
Лоти прехапа устни, разтърсена от убедеността, която прозвуча в гласа на момичето.
— Ти си му дъщеря. Защо, за бога, да те съжалява?
Алегра се обърна към нея и тъмната й коса се развя на вятъра.
— Можете ли да пазите тайна?
— Не — отговори Лоти честно.
Алегра се загледа към стръмните скали и суровата линия на сушата.
— Той ме съжалява, защото майка ми беше луда и се страхува да не стана като нея.
Въпреки че уж тя беше учителката, Лоти разбра, че в този момент сама научи нещо от детето. Но не бе изненадана от откритието. Навярно само една луда би изневерила на мъж, който толкова хубаво целува.
— Баща ти ли ти каза това? — попита тя.
— Разбира се, че не — отговори презрително Алегра. — Той никога не говори за нещо, което е важно. Но чух какво приказват слугите, които си мислят, че нищо не разбирам. „Бедното дете, точно като майка си“, си шепнат помежду си, гледат ме и състрадателно кимат с глава, като че ли съм и сляпа.
— Имаш ли чувството, че си луда? — попита Лоти и се загледа в упоритите черти на детското лице.
Алегра беше изненадана от въпроса, като че ли по-рано никога не бе мислила за това.
— Не — отговори тя накрая и като че ли сама се изненада от отговора. — Но често се ядосвам.
Лоти се усмихна, надигна се от клона и заслиза.
— Когато бях на твоята възраст, и с мен бе същото. Не се страхувай. Скоро ще мине.
Когато слезе на земята, изтръска полите си. За миг поиска да вземе куклата, но после реши да я остави на Алегра. Плътно загърна рамене с шала и тръгна към къщата.
— Знаете ли, той никога няма да ви обича! — вятърът довя думите на Алегра. — Той никого няма да обича освен нея.
Лоти се спъна в една туфа и надявайки се, че момичето не е видяло, закрачи отново и промърмори:
— Ще видим!
11
Скоро разбрах, че има много по-ужасни неща на този свят от воплите на Бялата дама…
25 май 1825 г.
Мила мис Търлигър,
Пиша ви, за да изразя своето най-искрено разкаяние за всички ядове и неудобства, които съм ви причинявала по време на общите ни години при мисис Литълтън. След обстоен и мъчителен размисъл разбрах, че не съм и на половина толкова умна, за каквато се мислех.
Например когато, за да се харесам на съученичките си, затворих едно пони в стаята ви, не помислих за щетите и за достойнството ви. (Трябва наистина да се благодарите, че тогава оставих в стаята ви пони. Уверявам ви, че една коза щеше да направи повече поразии, тъй като има по-голям апетит, особено за коприненото бельо и цветните панделки, които украсяват модните шапки).
Освен това трябва да ви уверя, че пръстите на ръкавицата, които заших, не причиняват толкова неприятности, колкото подгъвът на долното бельо, който е направен така, че когато седнеш, издава един грозен звук, за който в благовъзпитаното (и не дотам благовъзпитаното) общество не се говори.
Докато се старая да подражавам на вашето непоклатимо спокойствие, не мога да не се възхищавам на самообладанието ви. Когато усетя, че в гърлото ми се надига гневен крясък и че пръстите ми искат да се увият около врата на невръстната персона от женски род, мисля за вас, стискам зъби и се принуждавам да разтегля стиснатите си устни в снизходителна усмивка. Когато се уловя, че повече от необходимото изпробвам остротата на ножа от закуската върху палеца си, спомням си за вашето търпение и намирам сили да продължа, без да раздавам шамари.