Може би се питаш какво предприема маркизът по повод набезите на дъщеря си. Въпреки че съм уверена, че нашите малки сблъсъци са за него таен източник на веселие, когато му ги съобщавам, той повдига вежда или потрепва с устни, скрит зад вестника си. Изглежда напълно доволен, че се оправяме сами. Победителят печели всичко.
Единственото ми утешение е да седна вечер на бюрото и да продължа да пиша романа си (Нали ти споменах вече за него?). За щастие досега нощите са спокойни и никакъв призрак не се е появил отново. (Нали ти писах и за призрака, или не?)
Чакай! Чувам нещо. Някой слиза по стълбите. Гърбът ми се облива от студена пот, когато отварям леко вратата и внимателно разглеждам коридора. О, сладко облекчение. Не е сатаната в ролята на доведената ми дъщеря, а новата слугиня, избягала от гнева на Марта. Трябва да видя в лице бедното непохватно създание. Тя прекарва цялото си време като един късоглед рак, бягайки от една домашна катастрофа към друга. Знаеш къде се намира, когато чуеш шум от строшен порцелан и виковете на Марта.
Има още много за разказване, но сега нямам време. О, сладка мила Хариет, моя приятелко и доверенице, как ми се иска да бъдеш до мен!
Завинаги твоя Лоти
P.S. Ако още веднъж открия в обувката си бръмбар, страхувам се, че съпругът ми няма да е единственият в тази къща, обвинен в убийство.
Два дни след като Лоти изпрати писмото на Хариет, късно следобед между облаците се показаха слънчеви лъчи, нещо, което рядко се случваше тук. Тъй като мечтаеше за пролетта, Лоти реши, че е време да се откъсне за малко от Алегра и от дома. Точно минаваше край оборите, когато усети познато дращене по петите си. Обърна се с твърдото намерение да даде на малкото чудовище да се разбере.
Едно котенце вървеше след нея и плетеше крака. Лоти отстъпа и го загледа, като че ли беше бенгалски тигър.
— О, не! Последното, от което се нуждая, са нови котки в живота ми. Най-добре се върни, откъдето си дошло — тя размаха ръце, за да го прогони.
Без да се впечатлява от отказа й, котенцето ускори крачка и с всички сили се мъчеше да върви до крака й. Въздишайки, Лоти вдигна животното на ръце. С прегракналото си скимтене и мека жълта козина то повече приличаше на пиле, отколкото на коте.
Едно слабо момче с черен перчем забързано излезе от обора. Когато я видя с котенцето в ръка, то спря и свали вехтата си шапка.
— Извинете за неудобството, милейди. Майка му изчезна и го изостави с трите му братчета. Не знам какво да ги правя.
Лоти с мъка потисна един стон.
— Още три ли има, Джем?
— Страхувам се, че да, милейди — поклати съчувствено глава момчето, — при това бедните мъничета току-що са отбити.
За да подчертаят думите му, трите останали котенца, различни по цвят и форма, излязоха от обора. Когато жълтото се помъчи да се покатери на рамото й, Лоти въздъхна примирена със съдбата.
— Дай ми една кошница.
За да пренесе незабелязано котенцата до стаята си, Лоти реши де се прехвърли през един френски прозорец откъм морето. Известно време се бори с тежките кадифени завеси. След като се освободи от тях, установи, че се намира срещу огромно махагоново писалище, върху което бяха натрупани подвързани с кожа счетоводни книги.
Зад бюрото по някаква случайност седеше съпругът й. Той я наблюдаваше с интерес, като че ли беше екзотичен червей, току-що издълбал пътя си през дървото. Тя прегърна кошницата и се благодареше на съдбата, че бе поискала да я завият с кърпа.
— О, здрасти — извика тя, като се надяваше да заглуши мяукането на котетата. — Прекрасен ден, нали? Бях на разходка и… — Тя отчаяно се мъчеше да си спомни името на някой плод или зеленчук, който расте в тази бедна местност — … събрах орехи. Да, събрах орехи.
Приятелски усмихнат, Хейдън посегна към украсения с пискюл звънец зад стола.
— Ще повикам Марта да ги занесе на готвачката.
Лоти не можа да скрие уплахата си.
— О, не! Моля ви се, недейте. Ще ги ям пресни от черупката.
— Както желаете — измърмори Хейдън и отново се зае със сметките.
Тя тръгна към вратата.
— Карлота?
— Да?
Без да я поглежда, той каза:
— Те определено са гладни. Идете най-добре в кухнята и донесете сметана и херинги.
Лоти замря. Алегра имаше право. Мъжът беше непоносим. Тя изгледа кърпата, която леко се движеше над кошницата. Какво й бяха казали Даяна и Лора в нощта преди сватбата? Че този, който обича, обикновено изразява внимание чрез малки подаръци, за да разположи партньора си.