Все още беше зает да опакова книгите и документите си в пътната чанта от едната страна на писалището, когато на вратата се почука. Хейдън не обърна внимание, тъй като знаеше от опит, че не след дълго посетителят ще си отиде. Веднага след чая той освободи прислугата, за да може да се наслади на последната вечер в Лондон.
Но месинговото чукче не млъкваше, напротив — звукът стана по-силен и по-настойчив. Хейдън нетърпеливо сложи последните книги в чантата, с бързи крачки мина през фоайето и рязко отвори входната врата.
Това, което видя, прогони моментално всяко съмнение, което може би таеше по отношение на призраците.
Един дух от миналото се беше подпрял на железните перила и в оскъдната светлина на уличния газов фенер русата му коса приличаше на сребърен ореол на светец. Хейдън не беше виждал сър Едуард Таунсенд от онзи ветровит есенен ден преди четири и половина години. Това беше денят, в който Хейдън отдаде на жена си последна почит в семейната гробница в Оукли. Въпреки че погребението на Жюстин трябваше да се състои без гости, Хейдън нямаше сърце да изгони Нед. В края на краищата и Нед я беше обичал.
Не отказа на Нед да се прости с нея, но напусна гробището, без да размени и дума с приятеля си.
По-рано навярно той щеше да го прегърне и да го потупа приятелски. Сега сдържаното поведение на Хейдън забраняваше подобен жест.
— Нед — каза той потиснато.
— Хейдън — отговори леко иронично Нед.
Преди Хейдън да успее да възрази, Нед влезе покрай него в къщата и застана вътре, като въртеше бастун между пръстите си. Изглеждаше точно като онова дванадесетгодишно момче, с което Хейдън се запозна преди много години в Итън — едно дългокрако същество, което изглеждаше безупречно от главата до петите, от модната прическа до блестящо лъснатите обувки на краката си.
— Влез — сухо процеди Хейдън.
— Благодаря. Ще вляза. — Нед се завъртя и затропа с края на бастуна по дъбовия паркет. — Не можех да допусна да се измъкнеш незабелязано от Лондон, без да сме се видели. Може би слугата ти не е сметнал за необходимо да те осведоми, но тази седмица се отбивах всеки ден. За съжаление не получих никакъв отговор от теб. — Погледът му се спря върху една масичка със сребърна купа, препълнена с неотворени визитни картички и покани на луксозна хартия. — Ясно, слугата не е виновен, а аз. Заложих на добрите маниери, на които майка ти, мир на душата й, се мъчеше да те научи.
Хейдън се облегна на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. Страхуваше се да не изглежда виновен.
— Моята майка ми е внушила, че не бива да се месиш в делата на другите.
Нед не му обърна внимание, взе една купчина визитни картички и започна да ги разглежда.
— Лейди Солсбъри, лейди Скифингтън, дукеса Баркли — Той изгледа Хейдън с повдигнати вежди. — Всички тези дами принадлежат към най-аристократичните кръгове. Кажи ми, какво е да си един от най-търсените ергени в Лондон?
Хейдън взе картичките от ръцете му и отново ги захвърли в купата.
— Не се интересувам от обществото на хора, които парадират с добрите си маниери, а не с приятелство и доброта. Те не търсят четвърти за играта на карти или партньор за валса на дъщеря им. Те ме канят, за да могат гостите им да шушукат зад ветрилата или пурите. Забележителност, която да зяпат любопитно и да клюкарстват.
— Ах да, „маркизът убиец“, който подхранва вестниците и жълтата преса. Учудващо е, че имам смелостта да го посетя. — Нед погледна изпитателно пръстите си с грижливо поддържан маникюр. — Тъй като не възнамерявам да спя с никоя от бъдещите ти съпруги, не трябва да се страхувам, че ще ме предизвикаш на дуел или така ще се ядосаш, че ще се нахвърлиш върху мен с лъжица от мармалад в ръка.
Засегнат от грубите думи на приятеля си, Хейдън каза:
— Бъди спокоен, няма нужда. Не възнамерявам да се женя отново.
— Съжалявам. — В хладните сиви очи на Нед се четеше съжаление, а не съчувствие. — Ти беше най-преданият и любящ съпруг, за който може да мечтае една жена.
Известно време и двамата мълчаха. Тогава зъбите на Нед блеснаха както по-рано, когато се усмихваше:
— Ела с мен тази нощ, Хейдън! Дук дьо Бофор се е разплатил с Хариет Уилсън и тя се е установила в Париж, откъдето тормози света с мемоарите си, но сестрите й са тук и знаят добре как да вдигат купони. Можем да се напием, да си намерим женска компания и въобще да правим всичко, като че ли сме осемнадесетгодишни момчета, току-що излезли от Итън. Ела с мен! Ще видиш, че ще бъде като в доброто старо време.
Въпреки шумните уверения на Нед и двамата добре знаеха, че миналото никога няма да се върне. От тримата буйни и красиви млади мъже, опияняващи си от непозволените удоволствия на големия град, бяха останали само те двамата.