Вятърът стана още по-студен и див и сякаш се мъчеше да я изтръгне от прегръдката му. Тя нямаше от какво да се страхува, защото той никога нямаше да я пусне да си отиде. Тя вярваше в това, докато той не се откъсна от устните й и леко я тласна назад. Залитна към пропастта, с протегнати ръце, търсещи опора, последното, което видя беше лицето му — красиво и студено, без сянка от разкаяние.
Полетя в зейналата празнота, в безкрайното нищо, а викът на ужас прониза тишината.
Лоти се стресна. Тя седеше до бюрото си. Леденостудената й кожа бе мокра от пот. Треперейки, премести встрани изпомачканата страница на ръкописа и закри лице с ръцете си. Този сън сигурно е наказанието й затова, че бе писала почти цяла нощ и бе заспала по средата на главата. След като помогна на Хариет да пренесе багажа си от слугинското килерче в стаята срещу нейната, седна на бюрото си, за да излее всичките си съмнения и подозрения в следващата сцена от романа. Сцена, в която героинята за пръв път се усъмнява, че мъжът, който беше спечелил сърцето й, е безсърдечен убиец.
Сънят беше много по-близко до живота от всичко, което Лоти бе написала досега. Въпреки че не си спомняше лицето на любовника си от съня, тя още усещаше целувките му по устните си, както и странната топлина между краката си.
Притисна слепоочията си и се опита да осмисли всичко това. Коя беше жената на скалите — тя или бедната, осъдена на смърт, Жюстин, предадена от една невярна целувка? Дали сънят е видение от миналото, или пророчество за бъдещето? Или всичко е плод на превъзбудената й фантазия, подхранена от фаталния сблъсък между Алегра и Хейдън в класната стая?
Лоти се стресна, когато вратата на спалнята й се отвори. Хариет влезе забързано, а нощното й боне се бе килнало над очите.
— Чуваш ли онези потресаващи стонове? Кой, за бога, издава тези звуци? — Тя се покатери върху леглото на Лоти и седна по средата, при което се заплете в козината на Мистър Скокльо и скри босите си крака под нощницата. — Дали не е призракът, за който непрекъснато шепнат слугите. Наистина ли тук бродят духове?
Лоти осъзна, че сърцераздирателният вик, който я събуди, не е бил сън. Като се ослуша, отдалечените крясъци се превърнаха в остър писък, прекъснат от шума на счупено стъкло.
Лоти поклати глава.
— Това, мила Хариет, не е призрак.
Хариет я изгледа с вид на уплашена кукумявка.
— Какво е тогава? Да не би да сме нападнати от контрабандисти? Това тук е Корнуол, не забравяй. Ще бъдем ли обезчестени в леглата си?
Все още под влияние на ужасния сън, Лоти отговори:
— Де тоя късмет…
Тя знаеше много добре, че нито призрак, нито контрабандист издава в момента този потресаващ звук. Докато отново отекнаха яростните викове, почувства как гневът й нараства. Последните три седмици наистина се бе постарала да се сдържа, да бъде мила съпруга, търпелива мащеха и строга гувернантка. И какво й донесе това? Едно десетгодишно момиче й се противопоставяше упорито, бе подиграна и оскърбена от собствените си слуги и се стремеше към близостта на един мъж, който не си бе направил труда да признае, че в изблик на ревност е бутнал жена си от скалите.
Тя стана, прибра страниците на ръкописа в несесера и затвори капака.
— Къде отиваш? — поиска да знае Хариет, когато Лоти взе халата си от стола и забърза към вратата.
Лоти се обърна, а очите й блестяха по начин, добре познат на приятелката й.
— Ще покажа на една приятелка защо ме наричаха дивачката от Харфордшир.
Когато Лоти се качи по стълбата до втория етаж, като завързваше в движение колана на халата си, стенният часовник точно биеше полунощ. По това време обикновено всички слуги бяха по стаите си, но тази нощ слугини и лакеи щъкаха като мишки из коридорите на господарския дом. Повечето от тях хвърляха любопитни погледи, изненадани от появата на господарката, която бърза през къщата, а косата й пада свободно по раменете.
Лоти зави зад един ъгъл, като почти се сблъска с лакея, който се бе радвал особено на оная карикатура. Когато той се закланя с яркочервени бузи, Лоти отметна главата си с развени къдрици.
— Извинете, бързам за рандеву с краля. — Сложи пръст на устните си, а гласът й премина в шепот. — Но моля ви, не казвайте на господаря.
Остави го вкаменен и продължи нататък. Тази нощ не й трябваше нито свещ, нито призрачна мелодия, за да намери пътя. Коридорите бяха яркоосветени, като че ли всяка лампа в дома бе запалена, за да прогони ужаса. Много от слугите се бяха събрали пред стаята на Алегра с побелели от напрежение лица. Подът пред тях бе покрит с натрошен порцелан, а Джем, момчето от обора, се беше облегнало на стената и притискаше главата си с окървавено парче плат. Вратата към стаята на Алегра беше затворена, но вътре бурята вилнееше с всичка сила.