Когато Лоти отвори внимателно вратата, от устата й се изтръгна неволна въздишка. Осмоъгълното помещение беше неизказано красиво — просторно и елегантно без тъмните махагонови мебели, които задръстваха останалата част на дома. Наредбата бе в гръцки стил, който преди няколко години беше последният писък на модата във висшето общество. Стените бяха облицовани с бели лакирани дървени панели, свързани по краищата с позлатени листа. Рисувани ръчно цветя украсяваха всеки корниз или фриз. Около стените имаше тънки колони, които се извисяваха към куполообразен стъклен таван, който напук на сивото небе приемаше и последната дневна светлина. Ламперията под него беше боядисана в синьо и украсена с пухкави бели облачета.
— Винаги съм си представяла така небето — прошепна едва чуто Лоти, сякаш да не смути тишината. Освен мекото трополене на дъждовните капки върху стъклото, единственият звук в помещението бе от меките им обувки, когато, хванати, за ръка тръгнаха по паркета.
Ако това тук беше небето, то тогава жената от портрета над бялата мраморна камина навярно бе ангел. Когато Лоти порасна достатъчно, за да може да скочи от леглото и да изтича към първото огледало, тя знаеше, че е красавица. Но това божествено създание с развети смолисти къдрици и с усмихнати виолетови очи беше наистина неописуемо красиво.
Добре че все пак Нед се е сетил да не ми изпраща брюнетка…
Когато си припомни тъжните думи на Хейдън, Лоти несъзнателно докосна с ръка собствената си коса. За пръв път я намери безцветна, бледа сянка на онова, което трябва да бъде женската коса.
Феята от картината нямаше алабастровия тен на английските рози, а чувствена галска мургава кожа. Гледаше някого, застанал отляво на художника, някой, който бе накарал пищните й устни да се присвият, а очите й да заблестят с неизказано обещание. Не беше за вярване, че тази жизненост е изчезнала завинаги. Въпреки че бе прикована към лененото платно, Жюстин изглеждаше по-жива, отколкото повечето жени можеха да се надяват. Тя беше от богините, заради които един мъж може да умре или да убие.
Лоти бе толкова впечатлена, че изобщо не почувства кога Алегра се е освободила от ръката й. Тя се обърна и откри, че детето стои пред портрета на майка си и я гледа със зловеща отчужденост.
— Майка ти е била чудно красива — каза Лоти, като се помъчи неловкостта й да не проличи.
Алегра сви рамене:
— Вероятно. Не си я спомням.
С надеждата да прекъсне прелъстителното въздействие на портрета, Лоти мина зад гърба й и установи, че това не е ателие, а музикален салон. В ъгъла до нисък диван бе поставена позлатена арфа. В отсрещния ъгъл се намираше един клавикорд, характерен всъщност за музикалните салони от миналия век. Но центърът на помещението бе зает от виенски роял, лакиран в бяло, за да подхожда по цвят на обстановката. Капакът му беше отворен, а извитите му крака бяха образец за грация.
Лоти пристъпи към инструмента и нежно прокара пръсти по блестящите клавиши от слонова кост и черно абаносово дърво. Не можеше да се открие и прашинка. Ако Марта беше единствената, която имаше ключ за помещението, значи много грижливо пазеше паметта на някогашната си господарка.
Лоти стрелна Алегра с крайчеца на окото си и попита:
— Можеш ли да свириш?
Момичето се пусна от ръката й и се скри зад гърба й.
— Разбира се, че не. Баща ми никога не би позволил.
Лоти сбърчи челото си. Върху поставката за ноти бяха нахвърлени пожълтели партитури, като че ли притежателката им е излязла за следобедния чай и всеки момент ще се върне. Когато Лоти седна на столчето, обзе я чувството че осквернява светилище.
За да раздвижи пръстите си, започна с няколко неравни акорда, а после засвири лека мелодия. Пианото имаше великолепен звук — мощен и величествен. Лоти винаги свиреше с удоволствие на всевъзможни музикални инструменти. Много преди Стърлинг да й наеме учител по музика, Лора, Джордж и тя бяха прекарали много приятни вечери около малкото раздрънкано пиано в салона на лейди Елинор.
След няколко минути пръстите й умело се плъзнаха по клавишите и засвириха един бърз пасаж от „Музика на водата“ от Хендел, която Лоти много обичаше. Скришом през рамо тя поглеждаше към Алегра.
Детето наблюдаваше клавишите с израз на възторжено опиянение, какъвто Лоти не бе виждала дотогава. Като смени темпото. Лоти засвири весела шотландска танцова песен, извърна се към Алегра и запя с преувеличен шотландски акцент: