Не след дълго и Алегра припяваше и потропваше в такт. След третата строфа тя се включи в рефрена, отначало плахо, но самочувствието й нарастваше с всяка следваща нота. Гласът и бе плътен алт, перфектно допълнение към сопрана на Лоти.
Лоти не можеше да понесе, че душицата на Алегра отново ще се скрие в черупката си. След като изпяха всички строфи започнаха да си измислят нови. Така се кикотеха над комичните импровизации, че едва можеха да ги изпеят. Никой от двете не забеляза, че не бяха плътно затворили вратата.
Музика и смях!
Нещо, което Хейдън мислеше, че никога повече няма да чуе в имението Оукуайлд. Когато един срутен мост преждевременно прекъсна пътуването до Боскасъл, той бе принуден да се върне и сега чуваше как музиката и смехът кънтят из дома му.
Стоеше в преддверието, заслушан в призрачното ехо, а дъждовната вода капеше от периферията на шапката му. За миг си помисли, че времето е обърнало своя ход и миналото се е върнало.
Видя се как върви по коридора, водещ към музикалния салон, с леки крачки, ненатежали от мрачни предчувствия. Отваря вратите и вижда Алегра, все още малка и пухкава, в скута на майка си. Косите на двете са се сплели, а Жюстин поставя пълничките пръстчета на Алегра върху клавишите и пее със сладкия си глас нежна приспивна песничка. Хейдън се е облегнал на рамката на вратата просто да ги погледа. За негово облекчение под очите на жена му ги нямаше сенките, които предвещаваха злото.
— Папа! — изчуруликва радостно Алегра и очите й заблестяват, когато го вижда. Тя се плъзва от скута на майка си и изтичва към него. Когато притиска меките си бузки до неговите, той затваря очи и вдъхва сладкия й детски аромат.
Когато ги отвори, се видя все така стърчащ насред преддверието, с празни ръце и с натежало от загубата сърце.
— Милорд — учудено заговори Джил, — вие сте съвсем мокър. Мога ли да взема шапката и палтото ви?
Хейдън не отговори. Отпрати лакея с безмълвен жест и тръгна към музикалния салон.
Лоти и Алегра бяха така погълнати от удоволствието, че не чуха стъпките му. Не забелязваха, че отдавна не са сами, докато капакът не падна с трясък и двете вдигнаха глави.
14
За съжаление всяка дума, която излизаше от прекрасната му уста, беше една красива лъжа, изречена, за да ме прелъсти.
Лоти се надигна от столчето и погледна Хейдън, застанал над блестящата повърхност на рояла. Видя, че не бе успял да махне палтото и шапката си. Дъждът капеше върху паркета, а очите му бяха закрити от периферията на шапката. С края на очите си Лоти виждаше как Алегра наведе рамене и сякаш се смали. На Лоти й се прииска да тропне с крак.
— Кой ви пусна тук? — мрачно попита Хейдън.
— Никой — отговори Лоти спокойно, но едновременно с това и разгневено.
Той обърна обвиняващия си поглед към дъщеря си.
— Алегра?
Детето поклати изразително глава.
— Нямам ключ.
Той свали шапката си. И когато видя очите му, на Лоти й се прииска да не беше я свалял.
— Как, по дяволите, попаднахте тук. Знаете, че съм забранил.
— Играхме си на откриватели — осведоми го Лоти и искаше с това да отклони вниманието му от детето.
Планът й като че успя. Хейдън пристъпи към нея с присвити очи и стиснати зъби и я прикани да продължи. Тя повдигна рамене.
— Както навярно знаете, няма нищо по-съблазнително за един откривател от забраненото.
За момент в леденостудените му очи припламна нещо едновременно и опасно, и съблазнително.
— Как го направихте? Откраднахте ключовете от Марта ли?
— Разбира се, че не. Никога няма да позволя на Алегра да краде. — Лоти кръстоса благопристойно ръце. — Отворих ключалката с фиба.
Известно време Хейдън не можеше да повярва, после силно се изсмя.
— О, добре. Не насърчавате дъщеря ми да краде, но нямате скрупули да й покажете как се разбиват ключалки.
Алегра се приближи и го дръпна за ръката, но той не реагира, защото беше зает да гледа мрачно Лоти.
— Какво беше планирала за следващите часове? Да я научиш как се спира карета със зареден пистолет?
Преди Лоти да отговори, Алегра отново го задърпа за ръкава и този път успя да насочи вниманието му към себе си.
— Не ме е учила да разбивам ключалки. Тя сама го направи. — Гласът й се повиши — И знаеш ли защо? Защото забеляза, че ми е скучно, че в действителност съм нещастна, а тя е единствената в тази къща, която се старае да промени това.
Хейдън и Лоти се спогледаха, изумени от това страстно избухване. Лоти не беше и мечтала, дори и след милион години, да бъде защитена от Алегра. Когато погледна към лицето на момичето, я обзе неочаквана нежност към доведената й дъщеря. Хейдън обаче не споделяше сантименталните й чувства.