Хейдън тръгна несъзнателно към източника на шума, като се страхуваше, че Лоти, без да иска е отключила сила, която може да унищожи и двама им.
С развята нощница Лоти бързаше през тъмния коридор. Тъй като добре знаеше, че всички слуги са се изпокрили в леглата си, не изгуби време да си облича халата. Колкото повече наближаваше западното крило, толкова по-силно звучеше музиката. Но тя не беше готова да се отметне от намерението си. Не се ръководеше вече от смелост или любопитство, а от страстното желание да се изправи срещу жената, която отказваше да освободи сърцето на Хейдън.
В действителност Лоти се страхуваше както никога досега. Стигна до дългия изоставен коридор, а тракането на зъбите й звучеше по-силно от музиката. Когато доближи вратата в края на коридора, тя очакваше, че крилата ще се разтворят от само себе си с покана, зад която се крие капан.
Вкочанясалите й пръсти едва успяха да хванат дръжката на вратата. Когато я натисна, не се случи нищо. Вратата беше заключена, както днес следобед, когато те с Алегра стояха пред нея. Ръцете на Лоти се потяха толкова силно, че два пъти изпусна иглата, преди да отвори ключалката.
За миг се поколеба. Ще отвори вратата — и какво ще види? Дали няма да открие едно обвито в пламъци същество, което иска да я унищожи? Или клавишите щяха да се движат сами, напътствани от невидима ръка?
Зашеметена от тази картина, тя натисна дръжката и си пожела музиката да престане, както през първата нощ, която прекара в имението. Но когато отвори вратата, тоновете се разнесоха така мощно, че Лоти почувства как сърцето й започна да бие в същия ритам.
Просторният салон бе потънал в мрак. Въпреки че дъждът бе престанал преди часове, през стъкления таван се виждаха черните облаци по нощното небе. Те се носеха пред луната и портретът на Жюстин ту се обливаше в светлина, ту потъваше в мрак.
Капакът на рояла беше отворен, така че от вратата не можеше да се види кой седи пред клавиатурата. Лоти бавно заобиколи инструмента, като се закле, че няма да се разкрещи, независимо какво открие от другата страна на рояла. Оттам се разнесе опияняващият мирис на жасмин, който я обви като отровен облак, от който й прилоша.
Когато заобиколи капака, пред рояла седеше жена, облечена изцяло в бяло, с разпуснати по раменете черни коси. Жюстин.
Лоти не можеше да извика, дори и да искаше. Страхът беше стиснал гърлото й.
Един полъх на вятъра разнесе облаците. Лунната светлина нахлу през стъклото на тавана и разкри чертите не на жена, а на дете, облечено в нощница, в която можеше да се събере два пъти.
Алегра.
Запленена от силата на музиката на доведената си дъщеря, Лоти се препъна и трябваше да се хвана за рояла, за да не падне. Малките пръсти на Алегра се плъзгаха по клавишите и изтръгваха от инструмента тонове, изпълнени с толкова ярост и страст, каквито не можеше да изсвири никое дете на нейната възраст. Докато свиреше, по бледото й лице се стичаха сълзи, но беше толкова концентрирана, че не погледна нито веднъж извън нотните листове, дори и когато Лоти попадна в полезрението й.
Алегра удари по клавишите и с мощен акорд завърши ноктюрното.
— Как? — прошепна Лоти в оглушителната тишина, която настъпи след това.
Алегра скри ръцете си в скута. Изведнъж те отново станаха ръце на дете, непохватни и безпомощни.
— Има един таен проход зад камината, който води до втория етаж. В него си играехме на криеница с мама. Папа… — тя се препъна на думата — … баща ми не можеше да ни намери, когато се скриехме там.
— Имах предвид — как се научи да свириш така? — Лоти посочи клавишите и ужасът, който я обзе, я лиши от говор. — Е?
— Мама ми преподаваше, докато беше жива. — Момиченцето изпъна слабите си рамене — За мен не беше трудно, както за останалите хора.
Лоти поклати глава. Алегра нямаше представа, че е дете чудо.
— Мислех, че вече не си спомняш за майка си.
— О, много добре си я спомням. — Очите на детето заблестяха страстно. — Той не иска, но аз го правя. Тя беше мила, добра и весела, винаги пееше и се смееше. Можех с часове да седя в скута й и да рисуваме или да пеем нова песен. Позволяваше ми да нося всичките й шапки и пиехме чай с куклите ми.
Лоти тъжно се усмихна и й се искаше и тя да има такива спомени от майка си.
— Навярно много ти липсва.
Алегра се изправи от столчето пред пианото. Тръгна напред-назад по паркета и повдигна с две ръце тънката ленена материя, за да не се препъне в края на огромната нощница.