Всъщност съкровище с тъмни петна, помисли Лоти, но не посмя да каже нищо.
Хейдън стана и започна да се разхожда напред-назад из стаята, точно както дъщеря му беше направила преди няколко дни.
— В началото като че ли Лондон беше отговорът на моите молитви. Повече от две седмици Жюстин беше в центъра на вниманието, най-красивата на всеки бал. След това състоянието й започна да се влошава. Познавах много добре признаците. Престана да спи. Очите й започнаха да блестят особено, смехът й се изостри. Започна да се кара с мен за всяка дреболия. Имахме лоши сблъсъци. Казахме си неща, които бяха просто… непростими. Жюстин започна да закъснява нощем, да си слага много пудра и руж, флиртуваше безсрамно с мъжете дори и в моя присъствие.
— Какво направихте вие? — попита Лоти и с мъка се удържа да не го хване за ръка, когато мина покрай нея.
— Какво можех да направя… — Той мина пред нея и я погледна. — Когато един от моите загрижени приятели повика своя лекар, един високо почитан господин, който лекуваше предишния ни крал по време на болестта му, той само поклати глава и ме посъветва да я пратя в Бадлъм. — Хейдън коленичи пред Лоти и я хвана за ръцете. Погледът му се плъзна по лицето й, а в очите му се четеше неимоверна мъка. — Знаете ли какво правят с пациентите в тази болница? Връзват ги за стената с вериги в тесни килии. Пазачите вземат от хората входна такса, за да влязат и погледат. Небеса, Жюстин не би преживяла там и една нощ.
Лоти не можеше да погледне нито него, нито портрета, не можеше да си представи тази млада, обичаща живота жена, прикована с верига за стената като диво животно, а зяпачите минават покрай нея и я сочат с пръст. Дори не усети, че плаче, докато Хейдън нежно не изтри с палеца си една сълза.
— Когато лекарят си отиде, съобщих на Жюстин, че на следващото утро заминаваме за Корнуол. — Той попипа белега под лявото ухо и леко се усмихна. — Тя не прие добре новината. Страхувах се, че ще извърши нещо лошо, затова и приготвих една голяма доза опиум. Лекарят й ми беше дал едно шише за всеки случай. Не след дълго заспа като бебе. Трябваше да намеря екипаж за пътуването и да се сбогувам с приятелите си, затова я оставих на грижите на един слуга.
Хейдън стана. Навярно по-рано Лоти щеше да изслуша края на тази история със затаен дъх, но сега искаше да запуши с пръстите си устата му и да го помоли да не разказва за онази нощ.
Когато продължи, гласът му беше лишен от всякаква страст и звучеше толкова безизразен и далечен като луната отгоре.
— Когато се върнах, я намерих с Филип. — Неотстъпчивият му поглед накара Лоти да се закове на дивана. — И знаете ли кое беше най-лошото?
— Не — прошепна тя. Но беше късно. И двамата го знаеха.
— Той я бе накарал да си мисли, че съм аз. Тя беше болна, почти упоена и луда. Помислила е, че съм се върнал, за да се сдобрим. Ако не виждах, че тя почти не е на себе си, докато гледаше как го издърпвам от леглото, нямаше да дочакам дуела. Щях да го убия с голи ръце. — Той несъзнателно движеше ръцете си и напомни на Лоти за тяхната сила.
— Ако бяхте го направили, сега щяхте да седите затворен в Нюгейт, а Алегра нямаше да има баща.
Но щеше ли да бъде и без майка? Лоти не смееше да зададе този въпрос.
Хейдън прокара ръка през косата си и поклати глава.
— След като Филип избяга, всичко беше като в мъгла. Аз самият почти не бях на себе си. Спомням си как хванах Жюстин за ръка и я повлякох през къщата. Единствената ми мисъл беше да я отстраня от леглото, където тя… където той… — Той сви ръце в юмруци. — Тя не разбираше какво е направила. Спомням си как се беше сгушила в ръцете ми, как ме галеше, обвила ръце около врата ми, нещо, което бе правила стотици пъти. Гледаше ме в очите и говореше, че съжалява за ужасните обиди, които ми е наприказвала. Каза, че ме обича, и че би била щастлива, ако й дам шанс да докаже любовта си.
Той отпусна юмруци и загледа ръцете си, като че ли не бяха неговите.
— За един миг, когато я погледнах в чудно хубавите й очи, ми се прииска да я удуша, за да й спестя унижението да узнае какво е сторила.
— Добре, че не сте го направили — каза Лоти и скочи бързо от дивана.
Той я наблюдаваше подозрително как се приближава.
— Нямам нужда нито от съчувствие, нито от прошка.
— Не ви съчувствам — студено отговори тя, — а ви завиждам.
— Завиждате! — извика той. — И вие ли сте луда? Лоти поклати глава.