Когато Алегра се опита да сложи една обшита с рюшове фуста под елегантната премяна на Мирабела, Кратунчо и Мистър Скокльо един след друг побягнаха от стаята, тъй като очевидно се страхуваха да не бъдат подложени на подобно унижение. Хейдън мислеше, че няма да е зле, ако ги последва. Въпреки това остана на мястото си, преодолял изкушението да обърне гръб на тази интимна жива картина.
Не съобрази обаче, че жълтото котенце ще го открие. Преди да се отдалечи незабелязано, то изтича при него и замяука с пълно гърло.
— Предател — промърмори Хейдън и се опита да го отстрани с крак. Но беше твърде късно. Никой от присъстващите вече не се смееше. Веселото им бърборене секна. Мис Дъмуинкъл изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се задави. Хейдън отбеляза, че ако това стане, на съвестта му ще лежи отговорността за още една преждевременна смърт.
Лоти духна едно досадно перо, паднало върху лицето й, и го изгледа хладно. С шапката от тюл и газ и дантелените ръкавици без пръсти изглеждаше наистина като господарка на замък.
— Добър ден, милорд. Искате ли да се присъедините към нас?
Алегра скри лицето си в козината на Мирабела и личеше, че не й е безразлично дали той ще приеме поканата. Единствено Хейдън знаеше, че това не е покана, а предизвикателство и Лоти беше уверена, че той няма да го приеме.
Той я изгледа подигравателно.
— Само не искайте от мен да си сложа шапка.
— Само ако желаете.
Лоти приближи последния свободен стол към масата и му наля чаша чай. Хейдън се настани добросъвестно, но скочи веднага, когато възглавницата под него започна да протестира. Със стиснати зъби вдигна жълтото котенце от стола и го положи на килима. То веднага започна да се катери по крака му, като се придържаше с нокти за велурените бричове, и с доволно мъркане се сви в скута му. Хейдън разстла една салфетка отгоре му и се направи, че под нея няма нищо.
Столът беше твърде малък за него. Всеки опит да протегне дългите си крака завърши с неуспех. Накрая се задоволи да ги протегни встрани, в опасна близост до тънките глезени на Лоти. Прекрасните й крака бяха затрупани от пластове фусти, гащи, поли и чорапи, но това не му пречеше да си представя, колко топли, съблазнителни и меки биха били, ако се обвият около него.
— Искате ли малко сметана? — попита Лоти.
Хейдън откъсна поглед от овала на бедрото й и изгледа със съмнение каната със сметана. Черното котенце се разхождаше по ръба й, но загуби равновесие и пльосна в млечната маса. Докато Алегра се мъчеше да го спасява, то изпълзя навън, отръска се учудено и опръска сакото на Хейдън.
— Не, благодаря — измърмори учтиво той и загледа как животното ближеше мустаците си. — Мисля, че ще откажа.
— Шапките ги изровихме на тавана — призна Лоти и му подаде чаша чай, а високомерният й тон беше открито предизвикателство. — Надявам се, че не ви е неприятно. Алегра каза, че те са били на майка ви.
— Не всички — Хейдън посочи малкото дантеленото боне върху главата на Мирабела. — Ако не ми изневеряват спомените, някога това е било мое.
Алегра бързо постави ръка пред устата, за да предотврати неволното изкискване.
— Ти се носил боне?
— Разбира се, но още по-неудобно беше, че баба ти държеше да ме нарисуват с него, седнал в скута й. И искам да те уверя, че по това време съм бил с къдрици като твоите.
Алегра не беше твърде убедена.
— Никога не съм виждала подобна картина.
— И никога няма да видиш — увери я Хейдън и отпи глътка чай. — „Поради разсеяност“ я залях с газта за лампата и я хвърлих в огъня, точно когато бях на твоите години.
— Много хитро от твоя страна — побърза да го похвали Алегра, обърна глава, наведе се, така че къдриците закриха лицето й и се концентрира в обуването на кукленски гащи върху задните лапи на Мирабела.
— Има ли и други постъпки от времето на вашата младост, които искате да споделите с нас? — попита Лоти, отчупи едно крайче от геврека и го лапна.
Хейдън се бореше с неустоимото желание да се наведе и да оближе сметаната от ъгъла на устните й.
— Не само на млади години могат да се вършат щуротии — отговори той и си наложи да устои на погледа й. — С течение на времето някои изкушения стават още по-сладки.
Зад дебелите стъкла на огромните очила, които й беше дал някой от слугите, Хариет го изгледа смутено и си взе голямо парче сладкиш със захарна глазура, с надеждата, че ако устата й е пълна, Хейдън няма да я заговори.
— Кажете, госпожице Дъмуинкъл — обърна се той учтиво към нея, точно когато напълни устата си, — харесва ли ви престоят в Корнуол?