Когато трите изчезнаха зад едно възвишение, Хейдън се подпря на лакът и изложи лицето си на слънце, наслаждавайки се на топлината. Прекрасният ден беше решил да докаже, че пролетта скоро ще настъпи и в Корнуол. Въздухът ухаеше на топла земя и диви цветя. От пъпките на дърветата започваше да се показва зелен пух. Склонът беше обгърнат от белия облак на разцъфнал глог, а върху скалите се събудиха за живот сините камбанки, ярките карамфили и жълтугата. Младите чайки в защитените си гнезда оповестяваха с крясъци идването на пролетта.
Колелото отново се показа, този път с Лоти на седлото. Със силните си крака Лоти успяваше да кара доста бързо. Когато стигна върха на възвишението, тя разпредели тежестта и се спусна по склона, като крещеше от удоволствие. Шапката й хвръкна от главата и се задържа на копринената панделка. Хейдън смръщи чело, обезпокоен от рискованото й каране. Преди да успее да я предупреди, колелото връхлетя на един стърчащ камък и излезе от тесния път в ливадата. Очите на Лоти се разшириха от ужас. Когато, друсайки се, приближи един обрасъл с трева насип, Хейдън се затича към нея. Лоти се блъсна силно в насипа и падна.
Хейдън беше почти оглушал и ослепял от страх, когото си представи как тя лежи в тревата с неестествено сгънат врат и как червените й бузи побеляват. Стигна до нея едновременно с Хариет и Алегра. Те коленичиха в облак от поли. Той внимателно взе в ръце топлото тяло на Лоти и извика, обладан от смразяващ страх.
— Лоти, Лоти, чуваш ли ме?
Миглите й трепнаха. Тя го изгледа крадешком.
— Разбира се, че те чувам. Нали крещиш право в ухото ми.
Една закачлива усмивка откри трапчинката по нежната й буза и Хейдън се почувства разкъсван от раздвоението дали да я целуне, или да я разтърси. Но погледите на Хариет и Алегра му показаха, че трябва само леко да й се скара.
— Ти, безгрижна малка лудетино, какво, по дяволите, правиш? Можеше да счупиш проклетия си врат.
Алегра, която седеше срещу него, разтвори с ужас очи. Той осъзна, че за пръв път си позволява да ругае в нейно присъствие, но тъй като все едно вече бе късно, добави:
— Да те вземат дяволите!
Както се намираше в ръцете му, Лоти се надигна, но без се освободи от тях.
— За пръв път падам. Трябваше да видиш бедния Джордж скоро след като Стърлинг донесе колелото от Германия. Той се приземи в един храст с магарешки бодили и една седмица след това не можеше да сяда.
Хейдън я изправи на крака и я изгледа още по-мрачно.
— Ако те хвана още веднъж да правиш това, и ти няма да можеш да сядаш една седмица.
Хариет и Алегра се спогледаха смаяно.
Колелото лежеше захвърлено на няколко крачки от тях, но изглежда не бе повредено. Лоти тръгна натам, за да го изправи. Когато се накани отново да го яхне, Хейдън се изправи срещу нея с ръце на хълбоците.
— Надявам се, не възнамеряваш отново да го възседнеш, след като едва не се уби.
— Напротив! — отговори тя, а в очите й блеснаха предизвикателни искри. — А може би и ти искаш да пробваш?
Хейдън не можа да отхвърли предизвикателството.
— Имам по-добра идея — каза той и с решителна крачка се доближи. Тя изпищя изненадано, когато обгърна с ръце тънката й талия, повдигна я и я сложи на рамката. Тя се хвана за кормилото, за да не изгуби равновесие. Докато успее да протестира, Хейдън се засили с дългите си крака и подкара колелото. Като стигнаха върха на стръмния склон, той се настани зад Лоти, сви крака и се пусна надолу с бързина, достатъчна и двамата да си счупят вратовете.
Отчаяните писъци на Лоти преминаха в буен смях. Хариет и Алегра потичаха малко след тях, но се отказаха и спряха. Остана само вятърът във врата на Хейдън, слънцето в лицето му и прелъстителното тяло на Лоти, притиснато силно към неговото.
След смъртта на Жюстин Хейдън стотици пъти бе яздил жребците си през тресавището и се беше опитвал да избяга от сянката на миналото. С Лоти до себе си той чувстваше, че не бяга от нещо, а сам върви към него.
За нещастие пред тях се показа един ров. Хейдън отчаяно стисна кормилото, но колелото не промени посоката си и продължи към рова.
— Как се задейства спирачката? — извика той и се напрегна да я чуе през шума на вятъра.
— Спирачка ли? — извика Лоти. — Каква спирачка?
Тъй като мислеше, че не го е разбрала, той попита отново.
— Как се спира това проклето нещо?
Гласът на Лоти звучеше прекалено весело за неприятната ситуация:
— Ако създателят си беше направил труда да осигури спирачка, мислиш ли, че щях да падна.
Нямаше време да се обсъжда липсата на далновидност у изобретателя. Ровът беше само на една крачка. Здраво прегърнал Лоти, Хейдън се хвърли встрани. Докато хвърчаха във въздуха, той се помъчи колкото е възможно повече да я предпази с тялото си от неизбежния удар в земята.