Следващото, което осъзна, беше, че главата му се опира на нещо меко и прекрасно и един женски глас примамливо вика името му. Той отвори за малко очи, само за да установи, че това е Лоти. Лежеше в скута й, а главата му почиваше на гърдите й. Беше толкова приятно, че си пожела да лежи така цял ден.
— О, Хейдън, чувствам се ужасно. Ако не изглеждаше толкова самоуверен, щях да те предупредя за спирачките. Не исках да паднеш толкова лошо. — Тя го погали по челото и прокара нежно пръсти през къдриците му. — Можеш ли да ме чуеш, любими?
— Разбира се че те чувам — измърмори той и я погледна в очите. — Викаш право в ухото ми.
Лоти рязко стана и го остави да падне на земята.
— Ау! — разтърка тила си той, изправи се и я погледна засегнато. — Добре, че земята тук е толкова мека.
— Да, наистина — отговори тя с остър тон, като избягваше да го погледне в очите. — Ако си беше счупил врата, щях да вляза в историята като „маркизата убийца.“ — Сбърчи нос. — Най-малкото, докато не си намеря нов съпруг.
Когато се обърна с шумолящите си поли, за да си тръгне, Хейдън скочи, хвана я за ръка и я принуди да се обърне.
— Теб нищо ли не те боли?
Отначало помисли, че Хейдън й е сърдит, но после видя, че се смее.
— Само най-ценното ми.
Когато Хейдън внимателно протегна ръка, да извади една сламка от косата й, тя се питаше какво ли би било, ако бяха една щастлива семейна двойка, върху тоя огрян от слънцето хълм, ако бяха се запознали при други обстоятелства и ако той се решеше да я прегръща нежно, докато я направи своя жена.
И може би това щеше да се случи, ако ухаещият на майски цветя бриз не бе довял тракането на дървени колела по чакъла. Хейдън смръщи чело и заслони с ръка очите си, поглеждайки надолу по склона. Една карета току-що завиваше към къщата, а черният лак блестеше на слънчевата светлина като крило на гарван.
Пристигането на гости в имението Оукуайлд не беше всекидневно събитие. След смъртта на Жюстин Хейдън не бе канил нито един съсед.
Колелото лежеше забравено, когато той и Лоти се спуснаха надолу по хълма. Каретата спря със скърцане пред входа. Пъргав лакей спусна стълбата, отвори вратата и една дребна фигура, облечена в черно от главата до петите, се показа от сенчестата вътрешност.
Хариет се задъха и стисна ръката на Лоти, а Лоти побледня, като че ли смъртта слезе от каретата.
— Коя е тази? — попита Алегра и стисна ръката на Лоти. — Прилича на гробар.
— Още по-лошо — прошепна Лоти. — Това е ужасната мис Търлигър.
Хейдън навярно би се изсмял на преувеличената реакция от появата на тази безобидна стара дама, ако в този момент от каретата не беше слязъл и спътникът й. Светлата му коса блестеше на слънцето.
Когато гостът се облегна на елегантния си бастун, Алегра се взря с интерес в каретата. Изведнъж лицето й се озари в сияйна усмивка.
— Чичо Нед! — извика тя и се затича към него. Хейдън успя само да стои и да гледа безпомощно как дъщеря му се хвърля в прегръдката на другия мъж.
16
Единствената ми надежда беше да победя с неговите оръжия в тази дяволска игра.
Сър Едуард Таунсенд вдигна високо Алегра и я целуна по бузите.
— Господи, момиченце. Толкова време мина, че не съм сигурен дали си спомняш все още за стария си чичо Нед. Гледай ти! — той я пусна на земята и я погали с любов по косата. — Когато те видях за последен път, току-що беше излязла от пелените, а сега пред мен стои една чудно красива млада дама! Ела да ми разкажеш колко предложения получи от обожателите си.
Когато Алегра наведе глава и почервеня, Лоти тайно погледна към Хейдън. Той наблюдаваше емоционалното посрещане с напълно безизразно лице.
Като подаде бастуна си на един лакей, Нед, най-елегантният мъж в света, подаде ръка на Алегра и на мис Търлигър. Когато триото бавно се приближи, Лоти се помъчи бързо да прибере с украсените с перли гребени непокорните си къдрици. Нищо не можеше да промени като цяло. За велосипедната езда беше облякла най-старата си рокля от избелял кафяв муселин, която повече подхождаше на слугиня, отколкото на една маркиза.
Хариет напразно се помъчи да се скрие зад Лоти.
— Мислиш ли, че родителите ми са я изпратили да ме прибере вкъщи? — попита тя.
— Коя, по дяволите, е тази жена? — запита Хейдън.
— Тя беше една от учителките ни при мисис Литълтън — прошепна Лоти. — Но в последните години работи като гувернантка в частни домове.
— О! — отговори сухо той — Ужасната мис Търлигър.
Лоти направи крачка напред, хвана облечената в черна ръкавица ръка на старата дама и се усмихна със стиснати зъби.