— Но как е успял да го предотврати…? Как те…?
Лоти замлъкна, като се колебаеше да не проличи нейното незнание.
— Съвсем просто е, милейди — отговори нежно Нед. — След раждането на Алегра той не се върна повече в леглото на жена си.
Лоти продължи да го гледа безмълвно, учудена от откритието. Тя вярваше, че няма какво до предложи на мъжа си в сравнение със страстта, която е изпитал с Жюстин. А той е избягвал съпружеското легло в продължение на повече от шест години.
Нед продължи:
— Освен нормалните пристъпи на ярост Жюстин беше и ужасно ревнива. Беше обсебена от идеята, че Хейдън задоволява страстта си с други жени.
— А той правеше ли го? — смело попита Лоти, като се надяваше, че Нед няма да забележи колко й струва този въпрос.
Той поклати с глава.
— Всички други мъже, включително и моя милост, щяха да си намерят любовница, за да задоволят плътските си страсти. Но не и Хейдън. Той не би й причинил това.
Лоти се вгледа в ироничните виолетови очи на Нед.
— Защото я е обичал.
Преди да отговори, Нед като че ли обмисли внимателно думите си.
— На млади години Хейдън беше принуден да изпълнява ролята на болногледач. Често имах чувството, че любовта му към Жюстин прилича повече на родителска любов към дете, отколкото на любов на мъж към жена. Дълбоко в сърцето си той знаеше, че не са подходящи един за друг. — Обърнал гръб на портрета, Нед я изгледа изпитателно. — Винаги съм имал чувството, че се нуждае от жена, която няма да му отстъпва както в спалнята, така й извън нея.
След това той се извини с учтив поклон и остави Лоти да размишлява върху думите му, насаме с Жюстин.
На следващия ден Хейдън преглеждаше счетоводните книги на имението, когато изведнъж плахо почукване по вратата отекна в кабинета му. Преди да стане от стола, се принуди първо да отстрани едно коте от скута си, а другото от крака си. На половината път до вратата се спъна в третото котенце. С престорено снизходителна въздишка го отмести встрани.
Отвори вратата, но там нямаше никой. Подаде глава навън, но коридорът бе празен. Погледна надолу и откри сгънато парче хартия. Някой беше я оставил до вратата. Той отвори писмото и разбра, че става дума за покана, а по решителния почерк заключи, че е написана от жена му.
Тя бе решила в чест на госта да устроят музикална вечер. Лейди Оукли с мис Хариет Дъмуинкъл щяха да изпълнят в дует „Серенада“ от Шуберт, мис Агата Търлигър щеше да изсвири на арфа „Целунах любимия си в зеления коридор“. Хейдън се усмихна като си представи сцената. А кулминацията на вечерта без съмнение щеше да бъде изпълнението на лейди Алегра Сент Клер на Бетоновата соната „Бурята“.
Хейдън бавно пусна поканата. „Бурята“ беше едно от любимите произведения на Жюстин. Той бе прекарал много уютни вечери в музикалния салон пред весело горящата камина и с Алегра в скута, заслушан в майсторското изпълнение на Жюстин. Когато престана да спи с нея и огънят застрашаваше да я разяде отвътре, тя започваше да свири сонатата отново и отново, докато тоновете не прозвучаваха толкова диво и в такъв дисонанс, че Хейдън понякога се страхуваше, че ще загуби разсъдъка си.
При мисълта отново да седи там и да слуша сонатата, изпълнена този път от малките пръсти на Алегра, по челото му изби студена пот.
Ще издържа, уверяваше се сам той и мачкаше разсеяно поканата в ръце. Щеше да го направи заради дъщеря си.
Това си повтаряше Хейдън, когато вечерта стоеше пред огледалото в своята спалня. Навярно нямаше толкова да се старае, дори ако беше поканен в Уиндзор на вечеря с краля. Яката и ръкавите на ризата му бяха прясно колосани, а шалът — безукорно завързан като на Нед. Непокорната му коса бе грижливо пригладена. Сигурно заради това мъжът, който го гледаше от огледалото, му се струваше непознат и чужд. Извади джобния си часовник. Навярно всички вече са се събрали в музикалния салон и чакат само него. И никой няма да се учуди, особено Лоти, ако изпрати Джил да съобщи, че се извинява, но няма да може да присъства.
Ако продължаваш да отричаш чувствата си, единственото което ще ти остане, ще бъде съжалението.
В съзнанието му прозвучаха предупредителните думи на Нед и Хейдън за последен път приглади сакото и обърна решително гръб на мъжа в огледалото.
В музикалния салон облечената в розова рокля Алегра се разхождаше неспокойно напред-назад. Приличаше на уплашена пеперуда. С помощта на Лоти непокорната й коса бе подредена на блестящи масури, които падаха по раменете. Въпреки че двете кукли бяха заели почетните места до рояла, тя повече приличаше на млада дама, отколкото на малко момиче.