Като оправяше горещи молитви да не направи някоя ужасна грешка, Лоти всеки три секунди поглеждаше към вратата. Всеки миг очакваше Джил да влезе и да съобщи, че господарят много съжалява, но има неотложна работа, която изисква личното му присъствие.
Седнала на дивана до сър Нед, Хариет отпи глътка пунш.
— Надявам се че няма много да се разочаровате от моето нескопосано пеене, сър.
— Не се тревожете, мис Дъмуинкъл — отговори Нед и намигна на Лоти. — Не може да се очаква от една дама да притежава едновременно и ангелско лице, и ангелски глас.
Хариет наведе смутено глава над чашата и се изкиска възхитено.
— Остава само четвърт час до времето, когато трябва да съм в леглото — обяви мис Търлигър. — Никога нямаше да се съглася да удостоя това събиране с таланта си, ако знаех, че представлението ще се проточи до ранните часове на утрото.
Лоти погледна малкия си часовник. Беше седем и половина.
— Повече няма да чакаме — каза Алегра, седна на пианото и започна да изучава върховете на ръкавиците си от ярешка кожа. — Той няма да дойде.
— Не бих бил толкова сигурен.
Всички погледи се насочиха към вратите. Хейдън стоеше на прага. Краткият поклон подчерта небрежната елегантност на неговата поява. Когато погледът му срещна Лотиния, уморените му очи за момент я оставиха без дъх. Никога не беше изглеждал толкова добре с решително вдигната глава и с непокорната къдрица, която падаше на челото му. Въпреки че Алегра не удостои дори с жест идването на баща си, лицето й почервеня от радост.
Хейдън избра стол до Лоти и тя вдъхна неговия свеж мъжки аромат. Не можа да се сдържи да не прошепне:
— Изглеждаш като че ли си принуден да присъстваш на публична екзекуция.
— Точно това правя — прошепна в отговор той и учтива усмивка вкамени лицето му. — На моята собствена.
И тъй като всички гости бяха налице, Лоти и Хариет се приближиха до пулта с нотите, за да открият вечерта с дует. Докато гласът на Лоти звучеше ясен като камбанка, на Хариет по би й отивало да участва в песен, която вместо с „Послушай как пее славеят“, започва с „Послушай как кряка жабата“.
Без съмнение от страх да не ги извикат на бис Нед скочи след като прозвуча последният тон и изръкопляска: „Браво!“.
Лоти леко се поклони и заведе сияещата Хариет до дивана.
Следващият номер в програмата бе солото на мис Търлигър, но на никой не му даде сърце да я събуди. След ободрителното кимване на Лоти Алегра се надигна бавно и седна пред рояла.
В мига, в който малките й ръце докоснаха клавишите, като с магическа пръчка ръцете й престанаха да треперят и тя забрави присъстващите.
Когато първите тонове се изтръгнаха от инструмента, Лоти тайно погледна Хейдън. Сигурно си въобразяваше, но очите му бяха пълни с болка и пот покриваше челото му. Тя нарочно бе подредила столовете с гръб към портрета на Жюстин, но навярно той чувстваше погледа й зад гърба си.
Алегра тъкмо беше достигнала драматичната кулминация на сонатата, когато Хейдън скочи. Пръстите й замръзнаха и незавършеният акорд увисна в тишината.
— Съжалявам — обясни той с глух глас — ужасно съжалявам, но не мога, просто не мога.
Погледна умолително Лоти, обърна се и напусна стаята.
Лоти седеше пред бюрото си в спалнята с ръка върху хартията, но не можеше да напише нищо. Започналата в черно и бяло история беше сива. Героите в романа й не изглеждаха по-добре от разкривените карикатури в скандално издание. Всеки път, когато се опитваше да си представи злодея, пред нея изникваше последният поглед на Хейдън, който той й отправи, преди да напусне салона.
Тя се опитваше да пише, след като заведе потресената Алегра в леглото. Въпреки че всички молеха момичето да продължи след излизането на Хейдън, дори и чарът на Нед не успя да я накара да изсвири и една нота. Тя настояваше да си тръгне, а лицето й беше бледо и нещастно. Лоти би предпочела да заплаче или да се развика, дори да изпадне в истерия. Стоицизмът на детето й напомни за Хейдън.
Когато забеляза, че цялата страница е опръскана с мастило, Лоти отвори капака на бюрото си, извади нов лист и отново потопи перодръжката в мастилницата. Беше писала няколко минути, когато първите призрачни тонове от пианото достигнаха до ушите й. Ръката й трепна и мастилницата се разля. Черната течност заля листа и написаното върху него. Заслушана в разтапящата сърцето красота на тази божествена музика, Лоти затвори очи и прошепна:
— О, Алегра!
Хейдън стоеше на края на скалата и гледаше вълните, които диво се пенеха в подножието. Вятърът яростно го блъскаше опасно близо към пропастта. Над него облаците флиртуваха с луната, лекомислени и капризни, като покойната Жюстин. Зад него се издигаше домът — тъмен и тих. Обитателите му отдавна бяха в леглата си и вече сънуваха.