— Умирам от глад. Добре ли чух, че спомена за чай? Мога да изям една табла с гевречета. — И преди Хариет да отговори, тя изтича до прозореца и го отвори. — Как съм могла да проспя такъв ден? Навън е толкова прекрасно.
Пред прозореца вятърът брулеше безкрайното тресавище и носеше разкъсани сиви облаци по мрачното небе.
Лоти се обърна към Хариет, а тя толкова изумено я гледаше, като че ли бе загубила разсъдъка си.
— Сигурна ли си, че не ти е пробутал отрова?
Лоти се засмя:
— Ако е така, искам още, тъй като няма нищо по-сладко от тази отрова.
Преди да успее да затвори отново прозореца, един порив на вятъра нахлу в стаята и разпиля листовете по писалището. Двете с Хариет побързаха да ги съберат. Лоти бе успяла за прибере половината в несесера за писане, когато усети, че нещо не е в ред. Всички листове, които държеше в ръката си бяха празни.
За миг ги изгледа объркано и с намръщено чело. След това взе от Хариет останалите листове. Те също бяха бели и чисти, като в деня в който бяха купени от магазина за хартия на Бонд Стрийт.
— Какво има? — попита Хариет и погледна треперещите ръце на Лоти. — Бледа си като призрак.
Лоти отчаяно започна да рови в тайното отделение. Но то беше празно.
— Ръкописът ми — прошепна тя и в стомаха й се разля леден студ, когато си спомни всяка написана дума от идването й в имението Оукуайлд. — Изчезнал е.
След неуспешно търсене из къщата Най-после Лоти намери Хейдън на скалите, недалеч от пропастта. Изглеждаше като статуя на фона на сивото море и мрачното небе. Въпреки че от нейното място не се виждаха насечените скали, Лоти почти можеше да усети техните остри зъби прилични на разтворена паст, готова всеки момент да погълне глупавите или лудите.
Хейдън четеше унесено листовете в ръката си и със светлите си панталони и бяла риза с отворена яка и с черните си ботуши, приличаше точно на злодея от романа. Вятърът развяваше тъмната му коса. Когато Лоти видя сурово стиснатите му устни, не можа да повярва, че точно тези устни преди няколко часа й бяха доставили такова удоволствие.
Горещината обля бузите й и се разпространи предателски по тялото й.
— Нямаш право да се ровиш в нещата ми.
Хейдън вдигна глава и отговори на изпитателния й поглед. И двамата знаеха, че Лоти блъфира, тъй като според английските закони тя не притежаваше нищо. Всичко принадлежеше на съпруга й. Включително и тялото й.
— Права си — призна си той и с това я изненада. — Срамувам се. Но ти добре си описала лошите ми маниери. Случайно попаднах на първата страница на твоя шедьовър, а когато започнах да чета, не можах да се спра и бях толкова завладян от приключенията на „Коварния дук“ и неговата безстрашна съпруга. — Хейдън извади купчина листове от една цепнатина в скалата до себе си.
С нарастващо безпокойство Лоти позна ръкописа си. По необясними причини тя се почувства сега по-гола пред него, отколкото предишната нощ. Тогава беше обичана и желана, сега се чувстваше унизена и разголена и като че ли Хейдън наблюдаваше с лупа най-тъмните кътчета в душата й. Трябваше й голямо самообладание, за да не грабне листовете от ръцете му и да не ги скрие зад гърба си.
Тя кимна към скалите.
— Изненадана съм, че не си ги пуснал по вятъра.
— И да лиша света от такъв многообещаващ талант? Не, никога. — Хейдън почука с пръст върху ръкописа. — Тук-там залиташ към мелодрамата, например в главата, когато безстрашната ти героиня открива малоумната дъщеря на своя подъл съпруг, която живее заключена на тавана. Но общо взето не е лошо. Трябва да се гордееш с ръкописа.
Защо тогава се чувстваше толкова ужасно?
— В този тип романи винаги има по някоя нещастна душа, която е заключена на тавана — опита се да обясни Лоти. — Особено когато къщата няма затвор.
— Може би трябва да построя и един затвор… — промърмори той с дяволски блясък в очите, точно като зловещия герой на Лоти.
Подозирайки, че й се подиграва, тя отговори остро:
— Знаеш, че това нямаше да се случи, ако просто спеше с мен.
Той я погледна осъдително.
— И щеше ли да спиш спокойно, ако всеки миг очакваш да те удуша? — Въпреки насмешката погледът му бе толкова мрачен, като че ли наистина искаше да я удуши. — Междувременно, намери ли вече издател?
— Разбира се, че не.
— Но имаш намерение да потърсиш. — Това не беше въпрос.
— Не, всъщност не знам. — Лоти тръсна глава и отчаяно се мъчеше да го убеди. — Може би съм имала намерение, но това беше преди снощи.
Хейдън се изправи и прибра отново ръкописа в цепнатината с любопитни искри в очите си.