— Колко глупаво от моя страна да те обвинявам, че ме шпионираш по поръчение на скандалните издания. Всъщност ти си се целела много по-високо? По този начин ще се сдобиеш със слава и пари. Лейди Оукли определено ще стане литературната сензация на Лондон.
Лоти го гледаше невярващо.
— Наистина ли мислиш така? Че още от началото съм планирала всичко? Че съм те примамила да се ожениш за мен с единствената цел животът ти да послужи за вдъхновение на някакъв си смешен роман?!
— Не знам. Ти трябва да кажеш.
Той погали бузата й с дланта си и от докосването му по тялото й се разля топлина. Гласът му се превърна в меко като коприна мърморене.
— И последната нощ ли беше за теб вдъхновение? Навярно искаше да проучиш как „ръцете на убиеца“ докосват кожата ти.
Лоти затвори за малко очи, изненадана, че той използва срещу нея собствените й думи. Когато отново ги отвори, отговори спокойно на пламтящия му поглед.
— Страхувам се, че е безполезно да отричам, нали? — отговори тя, примирена с поражението и отмести ръката му. — Аз съм открита. Ако непременно искаш да знаеш истината, онази вечер се вмъкнах в градината ти, с надеждата да ме сбъркаш с някоя подла уличница и да бъда опозорена пред очите на лондонското общество и пред семейството ми. И когато доброто ми име бъдеше поставено на карта, щях да те накарам да ме изтръгнеш от семейството ми и на всички, които ми вярват и които са ми мили и скъпи, да ме завлечеш в един стар замък, някъде накрая на света, да ме третираш по-лошо от слугиня, която служи на един мрачен благородник и нахалната му дъщеря. Да разбера скоро, че този брутален благородник все още обича умрялата си жена, за която говорят, че от време на време излиза от гроба си, когато нещо не й харесва, да го съблазня да ме люби с луда страст върху капака на един роял. — Лоти повиши глас. — И както точно си разбрал, всичко това е част от едни дяволски план, с който да задоволя писателската си амбиция.
Дълго време Хейдън я гледа и един мускул трептеше върху бузата му.
— На клавикорда щеше ли да бъде по-добре?
Лоти извади безмълвно ръкописа и тръгна към края на пропастта. Вятърът развяваше къдрици от набързо свития кок и ги мяташе пред очите й, пречейки й да вижда.
— Не! — извика Хейдън, когато тя понечи да хвърли листовете в морето. Хвана раменете й и я дръпна към себе си.
— Не! — повтори той по-нежно. — Литературният свят може и да преживее загубата, но не съм сигурен, че някой от нас ще успее да стори това.
Стиснала ръкописа до гърдите си, Лоти се обърна към него.
— Започнах да пиша през първата нощ, когато чух призрака. Когато ми даде да разбера, че нашият брак не е нищо повече от едно име.
Хейдън направи няколко крачки встрани, като че ли сам се страхуваше от близостта й.
— Мисля, че едно такова разкритие ще те улесни, особено като се вземе предвид, че само „леденото докосване“ на ръката му е достатъчно „да събуди ужас във всяка невинна душа“.
Лоти го изгледа с гневен поглед.
— Май си научил наизуст всяка страница?
— Само избрани места — увери я той и скръсти ръце пред гърдите. — Предимно тези, в които се описва моето „пълно морално падение“ и „красивата ярост“ на „сардоничния ми вид“.
Лоти изстена.
— Не твоята, а на дука. Той е измислен герой, това не е биография.
— Навярно приликата между „маркиза убиец“ и „коварния дук“ е чиста случайност? — попита той и с вдигнатите си вежди наистина придоби сардоничен вид.
Тя преглътна и се опита да не заеква.
— Е, навярно съм заимствала някои мотиви от живота ти, но не смятам, че си продал душата си на дявола.
— Има хора, които са тъкмо на това мнение — отговори тихо той и от лицето му се изтри целият сарказъм.
Когато Лоти го погледна, под разкаянието й си появи слаб лъч на надежда. Навярно още не бе късно да поправи грешката си. Като закри сърцето си с полуготовия ръкопис, направи крачка към него.
— Защо не ми дадеш възможност да те убедя, че се лъжеш?
С рязко движение Хейдън отметна една къдрица от челото си.
— Какво точно искаш от мен?
Лоти пое дъх и си пожела да бъде поне на половината толкова безстрашна като героинята си.
— Моля те да ми разрешиш да разкажа истинската история за теб, която скандалните вестници никога няма да напишат.
Хейдън я погледна по-скоро съжалително:
— Мислиш ли, че историята е напреднала дотолкова, че е невъзможно да промени образът на „коварния дук“.
— Никога не е късно — отговори тя и направи още една крачка към него. — Не и когато има някой, който да вярва.
Хейдън се вцепени.
— Обвиних те, че имаш склонност към мелодраматичното, милейди а не към сантименталности.