Една дълбока бръчка на челото още повече помрачи още повече лицето му.
— Досега не е споменала и дума защо Оукли я е изпратил тук. Мислиш ли, че е възможно…
— Не, в никакъв случай. — И Лора уверено прокара иглата през материята. — А ти нямаш право да я питаш. Настроенията на Лоти може би се менят, но сърцето й никога не се колебае.
— Ако знаех, че негодникът я е върнал вкъщи, след като я е зарязал, бих го застрелял на място. — Той прокара ръка през косата си и въздъхна. — Не знам колко дълго ще издържа тази тайнственост. Надявам се, че ще ни се довери.
Лора стана и нежно се притисна към него.
— Имай търпение, мили — каза тя и хвърли поглед към тавана — Може би точно сега ще го направи.
— Лельо Лоти! Лельо Лоти!
Лоти отмести ръкописа настрани и въздъхна. Можеше да не допусне целия свят до себе си, докато работеше, но беше невъзможно да остави без внимание възбудените викове на племенника си. Когато искаше да каже нещо, той надаваше възбуден вик, а за особени случаи пазеше още по-силните крясъци.
Тя разтри кръста си, стана от бюрото и забърза към прозореца, захвърляйки пътьом престилката на Куки. Въпреки че бе изгубила всяка надежда да измие мастилото под ноктите си, тя беше достатъчно суетна, за да пази красивите си дрехи.
Отвори прозореца и се надвеси, а яркото следобедно слънце я заслепи. Миналата нощ бе спала само три часа и се чувстваше толкова изтощена, като пеперуда, току-що излязла от пашкула си. Накрая откри племенника си върху най-долния клон на бряста в края на алеята с дърветата.
— Какво има, Ники? Да не би да си намерил още някой блестящ бръмбар?
Със смях момчето посочи към улицата.
— Този път намерих една лъскава карета.
Лоти погледна към возилото, което беше спряло пред къщата. Една карета с герб навярно не бе рядкост в този благороднически квартал на Лондон. Стърлинг имаше поне половин дузина. Но никоя от тях не беше украсена с герб с дъб.
Сърцето й заби по-бързо.
Докато се усети, излетя по широките стълби надолу, като се освобождаваше в движение от престилката на Куки. Блъсна се на стълбите в една смаяна слугиня и изтича покрай един лакей с отворена уста, който стоеше на входа.
— Искате да излезете ли, милейди? Мога ли да…
И понеже разбра, че тя няма намерение да забави крачките си, той бързо отвори вратата, като се страхуваше очевидно, че тя ще мине през нея. На най-горното стъпало на външната стълба Лоти спря и прибра един кичур в небрежния си кок.
Ако не беше придружителката, облечена цялата в черно, Лоти не би познала момичето, което слизаше от каретата. Мис Търлигър се облегна тежко върху бастуна си, а момичето стоеше изпънато и изправено, носеше очарователна синя шапка и хубава рокля в същия цвят. Косата й беше сплетена на две лъскави плитки. Въпреки гордо вдигнатата брадичка тя беше прегърнала куклата си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Малката, изглежда, не бе сигурна как ще я приемат.
— Алегра! — извика Лоти, изтича по стълбата и прегърна дъщерята на Хейдън.
Докато здраво притискаше до себе си момичето, можеше да се закълне, че вдъхва аромата на тресавището, тежък, непонятен аромат на подправки, на вятър и живот. Лоти го вдъхна дълбоко и си пожела с копнеж да открие и дъх на лаврово дърво.
— Гледай ти! — тя постави ръце на раменете на Алегра и я задържа на една ръка разстояние пред себе си. — Мога да се закълна, че за тия два месеца си пораснала поне с два сантиметра.
Мис Търлигър смръщи нос.
— Няма нищо за чудене. Повечето деца растат благодарение на комбинацията от обич, дисциплина и чист въздух.
Лоти погледна към каретата над раменете на Алегра, неспособна да прикрие надеждата, която покълна в сърцето й.
— Навярно двете дами не са предприели едно толкова дълго пътуване без мъжка закрила?
Вместо отговор Алегра бръкна в чантичката, която висеше на лакътя и, и извади лист хартия. Подаде го на Лоти.
— Това тук е за теб. Той го запечата, преди да го прочета.
Лоти взе писмото, счупи печата и разбра че е от мъжа й.
Бавно отвори листа. С прилежния си почерк Хейдън беше написал следното:
Милейди, след твоето заминаване дъщеря ми изглежда много оклюмала. Все по-често ме заболява стомахът, когато видя унилото й лице. Моля те да се грижиш за нея. Ти беше по-добра майка, отколкото аз й бях баща.
Когато пусна писмото, видя, че Алегра я гледа настойчиво с виолетовите си очи.
— Той сега е съвсем сам. Тревожа се за него.
— Знам, сладка моя — прошепна тя и я хвана за ръката. — И аз също.