Навярно дълго щяха да стоят така, ако в този момент иззад ъгъла не се беше появила Ели и ако Ники не се приземи от клона точно пред тях.
— Защо, за бога, викаше преди малко толкова силно? — попита брат си Ели и го удари по гърба. — Някой път ще се запалиш и никой няма да дойде да угаси огъня, защото винаги правиш цирк.
Преди Ники да отговори, Ели видя новодошлата. Алегра я гледаше с отворена уста, очите й бяха широко отворени от учудване. Приличаше на живо копие на куклата в ръцете си.
С мрачен поглед, отправен към куклата на Лоти, Ели сложи ръце на кръста, тръсна къдриците си на гърба и вирна колкото можа чипото си носле.
— Откъде имаш тази кукла? Леля Лоти никога не ми даваше да играя с нея.
За учудване на Лоти, вместо да отговори грубо, Алегра изтича до каретата и донесе куклата, подарена от баща й.
— Ето, вземи — каза тя и пъхна в ръцете на Ели красавицата с гарвановочерната коса. — Можеш да си играеш с нея, колкото искаш.
Ели гледаше куклата, след това скришом хвърли поглед към Алегра, видимо изненадана от приликата. Въпреки че беше по-малка с около година от Алегра, тя въздъхна и обяви:
— Вече съм твърде голяма, за да си играя с кукли, но ако настояваш, добре. Искаш ли да видиш котенцата ми? Имам цяла дузина в спалнята. Те само мен обичат, но навярно ще ти позволят да ги погалиш, когато им кажа.
— И аз имам котенца — каза Алегра и отново изтича до каретата, за да донесе една плетена кошница. Отвори капака и четири котета надникнаха отвътре. Когато Лоти видя, че става дума за котетата, които беше подарила на Хейдън, осъзна, че Алегра не преувеличава. Баща и настина бе напълно сам.
След като момичетата тръгнаха, хванати ръка за ръка, Никълъс остана самичък на двора. Той намръщи осеяното си с лунички носле и каза презрително:
— Момичета!
Лоти разроши косата му.
— Не са мили като бръмбарите, нали? Докато двете играят с кукли и котетата, можеш да придружиш мис Търлигър до къщата и да помолиш майка си да приготви две стаи за гости.
Ники я послуша неохотно. Когато двамата със старата гувернантка изчезнаха в къщата, Лоти извади още веднъж писмото и погали нежно написаното от Хейдън.
— Ще се грижа за нея — прошепна тя, — а и за теб, почакай малко Ще видиш.
Отново сгъна листа и го скри в джоба на полата си, след което влезе вкъщи и още по-бързо се зае с работата си.
Хладен есенен вятър нахлуваше през таванския прозорец на кабинета на четвъртия етаж и се смесваше с острия мирис на сажди от близкия комин. Лоти бе скрила ръцете си зад чантичката, за да прикрие неспокойните им движения, които издаваха нейната нервност. Почти не можеше да повярва, че е в издателството „Минерва Прес“.
Тя често бе идвала в библиотеката и в книжарницата на първия етаж, но никога не бе имала възможност да проникне във вътрешността на храма. Тук, в това магнетично, но и някак си захабено място, където въздухът беше напоен с аромата на прах, мастило, кожа и хартия, се подготвяха за печат мечтите, които после, подвързани и подредени, се продаваха в книжарницата, за да носят безкрайни часове на удоволствие. Навярно самата мисис Илайза Парсънс е седяла на същия този стол, докато е чакала, притеснена, преценката на издателя за книгите й „Тайнственото предупреждение“ или „Замъкът Волфенбах“.
Срещу Лоти седеше Нед, небрежно облегнат на един стол, и ритмично почукваше с бастуна си по пода. Когато улови погледа й, престана да чука.
— Още не е късно да си тръгнем. Напълно ли сте уверена, че искаме да сме точно тук?
Тя кимна с глава.
— Длъжна съм да го сторя.
— Знаете, че той ще ме удуши, когато разбере, че съм допуснал да го направите. Стига зет ви да не го изпревари.
Лоти се намръщи.
— Готова съм да поема риска.
Когато вратата срещу бюрото се отвори, и двамата се изправиха, един плешив мъж с увиснали рамена влезе в помещението с ръкописа в ръка.
Беше облечен с просто палто, с проядена от молци връзка, карирано сако и панталон в различно каре. Лоти изпита известно успокоение от факта, че под чистите му, добре поддържани нокти имаше следи от мастило.
Той се настани зад бюрото и сложи ръкописа пред себе си. После свали очилата и потърка очите си.
— Е, мистър Бил — каза Лоти усмихната, — нали не е чак толкова лошо.
Издателят разтри края на носа си, преди отново да сложи очилата.
— Мила госпожо — започна той и я изгледа сериозно. — Навярно добре съзнавате факта, че това пред мен не е от сорта на историите, които издателство „Минерва Прес“ публикува. Нашите читатели са, по-скоро не са… или как да се изразя…? — Постави ръцете си една върху друга, така че те се опираха само в края на пръстите — Те са свикнали на сензации.