Нед се надигна.
— Моля да ни извините, че ви изгубихме времето. Надявам се, че ще ни простите…
Лоти му хвърли мрачен поглед и се изкашля предупредително. С въздишка Нед отново седна на стола.
Тя се наведе напред и се помъчи да промени мнението на мистър Бил с най-сърдечната си усмивка.
— Като една от най-верните читателки на „Минерва Прес“, мога де ви уверя, че много добре съм запозната, какво публикувате. Но въпреки това се надявам, че ще вземете ръкописа ми. Не можете да отречете, че романът ще донесе изключителни доходи на издателството.
— Но на каква цена? Трябва да ви е ясно, че публикуването му ще донесе и определена известност за автора. Навярно бихте си послужили с псевдоним…
— Не — отговори Лоти твърдо и отново се облегна назад. — Съвсем определено не. Искам името ми да бъде първото нещо, което читателят или читателката ще види, когато вземат книгата в ръце.
Мистър Бил поклати тъжно глава.
— Много ми е трудно да реша. Просто не знам как да процедираме.
— Моля ви, не ми отказвайте — не издържа Лоти, не можейки повече да крие разочарованието си зад изкуствена усмивка. — Виждам, че писателските ми умения не са на високото ниво, с което сте свикнали, но мисля, че някои поправки…
Тя млъкна. Издателят я изгледа толкова слисан, като че ли й беше пораснала втора глава. Лоти размени учуден поглед с Нед.
— Не ме разбрахте правилно, милейди.
Мистър Бил постави ръка върху ръкописа и зачервените му очи отново овлажняха.
— Това тук е една от най-завладяващите книги, които някога съм чел. Смея да твърдя, че дори и най-безчувственият читател не би могъл да я довърши със сухи очи и с неразвълнувано сърце. Няма предвид, че тя не отговаря на нашия стандарт, напротив, тя го превъзхожда и мястото й е в реномирано издателство като нашето.
Лоти го гледаше невярващо и се питаше дали това не е сън. Тя дори не забеляза как сълзите потекоха по бузите й, докато Нед не й подаде кърпата си.
— Ако предпочета вашето издателство пред другите — обърна се към него тя и отново погледна изцапаните му с мастило пръсти, — ще го издадете ли?
Мистър Бил кимна и усмивка огря длъгнестото му лице.
— За мен ще бъде както чест, така и удоволствие.
— Чухте ли, Нед — обърна се Лоти към приятеля си и се усмихна през сълзи. — Ще стана известна.
20
Можех да усетя ледения дъх на дявола във врата си…
Над имението Оукуайлд бушуваше леден вятър.
Той свистеше над тресавището, над комините и отравяше дъха на всеки със своята неумолимост. С невидимите си пръсти изтръгваше листата на дърветата и те оставаха да стърчат голи. Изтриваше всеки полъх на лятото, докато този кратък сезон не остане само хубав спомен.
Някои твърдяха дори, че ако излезеш пред вратата и наклониш глава в подходящ ъгъл, можеш дори да чуеш камбаната, с която преди сто години разбойниците примамвали към гибел върху насечените скални рифове нищо не подозиращите капитани и техните кораби. Други шепнеха, че това е същият вятър, който духал в онази съдбоносна нощ, когато загина първата съпруга на господаря, същият вятър, който довява до ушите отчаяния й вик.
Слугите бързаха да се приберат в стаите си и заключваха вратите веднага щом се стъмнеше. В прииждащия мрак те се страхуваха да срещнат не призрак, а един мъж. Въпреки че по цял ден той стоеше барикадиран в кабинета си, през нощта с часове бродеше по пустите коридори и мрачното му лице с горящи очи не приличаше на човешко.
Въпреки че, след като отпрати жена си, а после и дъщеря си, от музикалния салон вече не звучеше музика, призрачна или реална, слугините избягваха да прекрачват прага на стаята. Никоя от тях не можеше да се отърси от неприятното чувство, че е наблюдавана. Бързаха да напуснат салона, а сърцето им биеше лудо, когато се окажеха сами пред портрета на първата лейди Оукли. Едно младо момиче се кълнеше, че докато бършело праха от рояла, от клавишите се разнесъл такъв отровен дъх на жасминов парфюм, че то едва успяло да напусне стаята, за да не се задуши. След като една порцеланова статуетка падна от перваза на камината и едва не улучи главата на Меги, нито щипането на Марта, нито заплахите на мисис Кавендиш за моментално уволнение бяха в състояние да накарат някоя наплашена до смърт слугиня да се върне в музикалния салон.
Лакеите се кълняха пред Джил, че в някои коридори има леденостудени места, където започвали неконтролируемо да тракат със зъби и тичали в кухнята, за да се стоплят на печката.
Когато Марта нерешително докладва на Хейдън за нарастващия страх у слугите, той предложи да назначат други, по-малко суеверни. Самият той вече не вярваше в призраци. Те го бяха изоставили, когато копнееше за тях.