След като преди повече от четири месеца изпрати Алегра в Лондон, Хейдън настояваше слугите да оставят запалена лампа в стаята й през цялата нощ. Понякога отваряше вратата, надявайки се да я види заспала с поруменели от съня бузи, прегърнала куклата на Лоти. Но леглото беше празно.
В ранните часове на утрото той стоеше пред салона и се надяваше да чуе тракането на чаени чаши, смях или последните ноти на някоя смешна шотландска песничка. Но от там вееше само тишина.
Неговото безцелно бродене завършваше винаги на третия етаж на дома в спалнята на Лоти. Когато първият път отвори вратата, остана изненадан, че тя е оставила повечето от нещата си. Навярно много е бързала, казваше си горчиво той, водена от отчаяното желание да избяга най-после от него. Хейдън бе видял страха в очите й онзи ден на скалите, когато сложи ръце на раменете й. Това беше страх, който никога повече, докато е жив, не искаше да види в очите на жена. И особено в очите на Лоти.
Той бавно се разхождаше из стаята й, преследван не от призраци, а от спомени. Виждаше я как бърчи носа си, когато се смее, как блести косата й, когато се спуска с колелото по склона, чуваше тихите сподавени звуци, когато с устните си я хвърли в сладката пропаст на страстта. Въпреки че искаше да помоли Марта и мисис Кавендиш да опаковат нещата й и да ги изпратят в Лондон, всяка нощ Хейдън затваряше зад себе си вратата и оставяше всичко на място, както го беше оставила тя.
В първите седмици след смъртта на Жюстин Хейдън бе опознал опасността да потърси забрава с помощта на бутилката. Въпреки това една нощ излезе навън през един френски прозорец на кабинета си, стиснал в ръце отворена бутилка портвайн.
С несигурни крачки потърси път през скалите, докато накрая, клатушкайки се, не се отзова на самия ръб и се заслуша в рева на вълните, които се разбиваха в рифовете — така както се бяха разбили и мечтите му. Вятърът бе раздухал облаците и бе открил трептящия кръг на луната, която заливаше вълните със сребърна светлина. Хейдън опи голяма глътка от портвайна, затвори очи и изпъна рамене, като че ли се молеше природните сили да го вземат при себе си.
Тогава изведнъж чу от далечината една мелодия, която вятърът довя. Мелодията беше болезнено сладка, покоряваща с простотата си. Кръвта застина във вените му, той бавно се обърна и погледна към къщата. Този път знаеше, че нито Лоти, нито Алегра оживяваха клавишите.
— Проклета да си! — прошепна прегракнало Хейдън, докато песента бавно, но сигурно го отдалечаваше от пропастта.
Без да оставя бутилката, той тръгна по тъмните коридори на дома и с всяка измината крачка музиката ставаше все по-силна, както и гневът му. Когато отвори вратата на музикалния салон, той беше тъмен и празен, както и очакваше. Отиде до рояла и сложи ръка на капака. Усещаше фините вибрации на струните и ехото на горчиво-сладката мелодия във въздуха.
Гневно се доближи до портрета на Жюстин.
— Надявам се, че най-после си щастлива — извика той и хвърли бутилката с всичка сила върху портрета. Тя се разби върху лененото платно и червеното вино, подобно на кръв заля бялата дреха на Жюстин. — Навярно винаги си целяла да ме докараш до лудост, за да не си сама в смъртта.
Жюстин продължаваше да го гледа с недостъпния си ироничен поглед.
— Хейдън?
Той се обърна и откри на прага един мъж, чието лице оставаше в сянка.
Замръзнал от ужас, за момент помисли, че това е Филип, който стои там — млад, предизвикателен и пълен с надежди. Докато чакаше старият му приятел да излезе от сянката с все още димяща огнестрелна рана в сърцето, Хейдън си помисли, че наистина е полудял.
— Хейдън? — повтори мъжът и гласът му прозвуча малко подозрително. — Да не би да си изгонил всички слуги с това намръщено лице, с тази грубост и лошо настроение? Чуках на вратата, но никой не отвори, така че обиколих около къщата, намерих отворен прозорец и влязох през него.
Когато гостът пристъпи и косата му заблестя като сребро на лунната светлина, Хейдън отстъпи крачка назад и седна на дивана, замаян от облекчение. Закри главата си с ръце със сподавен смях.
— О небеса, Нед, никога не съм си представял, колко ще се зарадвам, че си тук, нечакан и без покана.
— Това със сигурност се дължи на радостното посрещане, което ми устрои последния път. Музиката беше прекрасна. Не знаех, че и ти свириш на пиано.
Хейдън бавно вдигна глава и погледна рояла с учудване е неверие.
— И аз също не знаех.
— Ще те помоля да ми предложиш нещо за пиене, — каза Нед, като гледаше развеселен портрета, — но предпочитам да пия от чаша, вместо да хвърлиш бутилката по главата ми.