— Това, което се случи в Пошмън Вали, беше просто случайност — каза тя рязко.
— Беше ли? — попита той внимателно. — Тогава дълго време се убеждавах, че е така, но като те видях онзи ден, трябваше да приема, че може би не е било случайност. Може би не съм бил толкова безпристрастен, колкото знаех, че трябва да бъда. Може би тогава видях в теб жената, която си сега. Шели…
— Не. — Когато той се приближи с още една крачка, тя отстъпи назад. — Не, Грант.
— Защо?
— Как защо? Защото обстоятелствата са си пак същите.
— Това не е причина, Шели. На колко години си? Двадесет и шест? Двадесет и седем? Аз съм на тридесет и пет. Ако бях някой друг и ме беше срещнала на някой коктейл, никога не би се замислила за разликата във възрастта ни.
Тя стисна ръце, опитвайки се да ги накара да спрат да треперят. Или може би да се спре, за да не го докосне. Да не отмести този сребрист кичур от веждите му. Да не постави ръка на ревера на сакото му.
— Не става въпрос за възраст, а за положение. Аз все още съм твоя студентка.
— В средното училище на Пошмън Вали това имаше значение. Тук не. Не в днешно време. Мисля, че си го дължим, на себе си и един на друг, да видим дали онази целувка отпреди десет години е била просто случайност. Или предвестник на нещо повече. — Той се доближи до нея и обхвана раменете й със силните си ръце.
— Моля те, недей. Не казвай нищо повече.
— Слушай ме — каза той настоятелно, притискайки я към стената. — Ти беше като полъх от свеж въздух, когато влезе в залата онзи ден. След кошмара, в който се беше превърнал животът ми напоследък, ти беше като спомен от щастливите дни. Аз никога не забравих онази декемврийска нощ, но влиянието й върху мен бе поизбледняло. Да те видя отново, бе мощен тласък за спомените ми, върнаха се всички съмнения, които изпитвах преди десет години… Искам да те целуна, Шели. Кариерата ми отиде по дяволите. Видях колко са преходни успехът и щастието. Така че какво, ако някой не одобрява поведението ни? Омръзна ми да се опитвам да се харесвам на другите. Не си струва цената. Ще те целуна, Шели. Просто нямам какво да губя.
Той хвана брадичката й между палеца и останалите си пръсти, подпирайки я с длан. Ръцете й се повдигнаха да го отблъснат, но вместо това се вкопчиха в раменете му. Цяла вечност той се взира в широко отворените й, неспокойни очи, после сведе глава към нея.
Устните му бяха топли, решителни, уверени, но меки. Те се спуснаха към устата й, движейки се по такъв начин, че тя не усети точния момент, когато устните й се разтвориха. Тя чу доволно измъркване, но така и не разбра, че сама бе издала този звук.
Оковите на десетгодишно потисничество се разчупиха и я освободиха. Ръцете й се сключиха около врата му, за да докоснат тъмната коса, която почти стигаше до яката му. Десет години копнежи и фантазии намериха изражение в тази целувка. Сърцето й щеше да се пръсне от изблика на дълго потискани чувства.
Той вкусваше от влагата по долната й устна.
— Шели, Шели, о, боже мой — прошепна срещу дъха й. Езикът му отново се гмурна в сладката пещера, този път по-лакомо. Бе посрещнат от не по-малка страст.
Той отпусна брадичката й, свали ръката си надолу и обхвана кръста й. Другата му ръка се плъзна по гърба й, притискайки я все по-силно. При такава интимна близост на телата им тя веднага усети твърдото доказателство на мъжествеността му и беше шокирана.
Усещането я извади от унеса. Суровата реалност на ситуацията измести страстта, която я бе лишила от разум. Тя постави ръце на гърдите му и го избута, отмятайки глава назад.
— Моля те, пусни ме — каза притеснена.
Той веднага я пусна и отстъпи, за да й даде пространството, от което очевидно се нуждаеше. Пръстите й трепереха, докато масажираше слепоочията си. Измъченото изражение на лицето й и неспокойният начин, по който поклащаше глава, ясно показваха колко е разстроена.
— Благодаря, че ме изпрати до вкъщи. Сега трябва да влизам. — Тя се извърна, но пръстите му се вкопчиха в ръката й.
— Шели, моля те, не бягай от мен отново.
— Аз не бягам. — Тя избягваше погледа му. — Имам много…
— Бягаш — прекъсна я той. — Преди не можех да те последвам, но този път няма да те пусна без обяснение. Прекалено настъпателен ли бях, избързах ли много? Може би си още влюбена в съпруга си.
Шели се засмя, но това не бе изблик на веселие. Бе горчив смях.
— Не, уверявам те, че не това е причината.
— Тогава какво?
Тя го погледна, победена и обезкуражена, свела рамене.
— Грант — прошепна полуядосано, — знаеш защо не можем… защо това не трябва никога да се повтори. Аз започнах да мисля за теб като за мой учител от първия път, когато влязох в класната ти стая преди десет години. За няколко часа не мога да променя образа, който си изградих за теб тогава. В мислите ми ти все още си забранена територия за мен. И независимо дали искаш да си го признаеш или не, аз също съм забранена територия за теб.