През онази нощ му позволи да свали сутиена й и да целува гърдите й.
Той бе очарован, тя — разочарована. Усещането не беше толкова хубаво, колкото бе очаквала. Но пък и това не беше мъжът, когото винаги си бе представяла…
А сега този мъж бе отново в живота й, а тя не бе по-подготвена психически да се справи с чувствата си към него, отколкото преди. Макар че вече бе постара и по-мъдра. Беше ли?
Тя знаеше, че най-мъдрото нещо би било да се отпише от курса, който водеше Грант Чапмън. Но също така знаеше, че няма да го направи.
След като преценява решението си в продължение на часове, пропилявайки време, което би трябвало да прекара в учене, вместо да се взира в празното пространство и да се чуди как да отхвърли опитите му да я види отново насаме, тя изпита изгарящо разочарование, когато той изобщо не й се обади.
Сърцето й биеше до пръсване, когато отвори вратата на залата за следващата му лекция, но видя, че бе пристигнала преди него. Седна на обичайното си място в дъното и подскачаше всеки път, когато вратата се отвореше, докато най-накрая Грант нахлу с разпиляна от вятъра коса и виновно изражение.
— Съжалявам, че закъснях — извини се той и остави записките и книгите си върху бюрото.
Грант не я заговори, когато тя си тръгваше. Облекчение и отчаяние се бореха в душата й. Тя си казваше, че трябва да се радва, че той се е овладял и е започнал да мисли като нея. Защо тогава я бе обзело някакво недоволство?
Шели не го срещна из университета, но при следващата му лекция той се държеше към нея със същата дистанцираност. Само докато минаваше покрай бюрото му, я поздрави хладно:
— Здравейте, мисис Робинс.
Тя му бе отвърнала още по-хладно.
— Да го вземат дяволите! — изруга Шели, като хвърли купчината тежки учебници на масата в кухнята. Срита обувките си, отиде при хладилника и отвори вратата със замах. — Пак ми причинява това.
В действителност той не правеше нищо и точно това я вбесяваше.
— Не можех да мисля за нищо друго през цялата ми последна година в училище. Тогава той просто ме провали. — Разбира се, не бе негова вината, че глупашки се бе влюбила тогава, както не бе виновен за нищо и сега. Бутилките и бурканите в хладилника издрънчаха, когато тя затръшна вратата. — Той няма отново да ми съсипе живота. Няма! — повтори си Шели, отваряйки кутийка сода. Докато издърпваше капачето, си счупи един нокът. Покри лице, като плачеше и проклинаше от отчаяние. — Ще го прогоня от живота си даже и това да е последното нещо, което ще направя. Заклевам се, че ще успея.
Тази решимост трая цели два дни. Претрупана от домашни и списъци с книги за прочит, тя се изкачи по мраморните стъпала на библиотеката, твърдо решена да се съсредоточи единствено върху ученето си.
Грант Чапмън беше първият човек, когото видя, когато влезе в строгата сграда.
Той седеше на една дълга маса с група преподаватели от катедрата по политология. Той не я видя, така че тя се възползва от възможността да го разгледа с възхищение, което никак не бе намаляло.
Въпреки сребристите нишки в косата му на слепоочията, той повече приличаше на студент, отколкото на преподавател. Бе облечен небрежно — кафеникав панталон, тъмносиньо поло и пуловер. Ръкавите му бяха издърпани до лактите. Бе подпрял брадичка върху свитите си в юмруци ръце, приведен над масата, за да чуе това, което казваше един от колегите му.
Грант направи някакъв коментар и всички се засмяха, особено жената, която седеше до него. Тя бе около тридесет и пет годишна и доста привлекателна с елегантните си очила и академичния си вид. Грант отвърна на усмивката й.
Тогава Шели чу, че някой я поздрави.
Тя бързо извърна глава и видя един млад мъж, с когото се засичаха на лекциите по икономика.
— Здравей, Греъм — отвърна тя. — Как е книгата?
— Скучна — промълви той, докато я отминаваше на път за изхода.
Тихо му извика довиждане и все още се усмихваше, когато се обърна. Усмивката й замръзна, щом като очите й се сблъскаха с погледа на Грант. Той я гледаше втренчено изпод навъсените си вежди, без да обръща никакво внимание на професора, който сериозно обясняваше нещо на останалите. Не й позволи да се направи, че не го е видяла, така че тя просто кимна за поздрав, извъртя се на токовете си и пое към стълбите.
Намери си празна маса в едно безлюдно ъгълче на третия етаж и разпростря пред себе си купчината книги, които трябваше да прегледа. Греъм беше прав. Материалът, който трябваше да прочетат, беше най-малкото скучен. Половин час по-късно думите започнаха да се премрежват пред очите й, губейки значението си.
За да съсредоточи вниманието си, тя се заслуша в приближаващите се стъпки, които глухо отекваха по покрития с плочки под. Стъпка, стъпка, стоп. Завъртане. Връщане назад. Напред. Стоп. Стъпка, стъпка…