— Грант, недей. — Тя прехапа долната си устна.
— Месеци наред се опитвах да се убедя, че се притеснявам за добродетелността ти, че изпитвам бащински инстинкт да я защитя. Но после трябваше да си призная защо тези мисли ме измъчваха. Аз ревнувах от него. Аз…
— Не, не трябва да ми казваш тези неща. Недей…
— Аз исках да съм този, който те целува, който те гали. Исках да видя гърдите ти, да ги докосвам, да ги целувам…
— Спри! — извика тя, издърпвайки краката си от скута му и бързо се изправи, като почти събори стола си, докато го буташе назад.
Без да се сети да обуе обувките си, Шели избяга от масата и изчезна между лавиците с книги. Намери една тъмна пътека, където флуоресцентната лампа на тавана бе изгоряла, и се облегна на металната полица, подпирайки чело върху свитите си длани.
— Това не може да ми се случи повторно — простена тя почти без дъх. — Не мога да му позволя отново да се появи в живота ми.
Но той вече й бе повлиял, физически и емоционално. Бе парализирал съзнанието й, така че да не може да мисли за нищо друго, освен за него. Тялото й копнееше за неговото. Тя бе разбрала от обещаващата целувка на верандата пред къщата си, че той може да задоволи нуждата, която я изгаряше отвътре.
До болка копнееше за това, почувствала се изведнъж в плен на желанието. Сигурно ръцете му, устните му можеха да я освободят от този затвор. Но не биваше, не бе възможно… Тя беше се борила с този копнеж по него години наред и щеше да продължава да се бори.
Но когато той се появи до нея откъм сенките, Шели не помръдна.
Неподвижна, тя продължаваше да стои склонила глава над полицата, когато го чу зад себе си. Знаеше, че бе най-добре веднага да избяга, възможно най-бързо и най-далече. Вместо това стоеше като вкоренена на това място, ужасена, че ще я докосне, молеща се той да не си тръгне, без да го направи.
Мъжът отметна косата й настрани с разтреперана ръка и почти долепи устни до ухото й.
— Шели, какво не е наред?
Той прилепна към извивките на тялото й. Бе доста по-висок, но бе удивително как телата им си паснаха едно към друго, как раменете му се извиха около нейните, как гърдите му заслониха гърба й, как твърдостта на неговото тяло срещаше нейната мекота.
— Шели? — повтори Грант.
— Нищо. Нищо не е наред — каза тя и печално поклати глава.
— Не е така. Няма да позволя да не е наред. Никой няма да ми каже, че не е наред. Не и този път. — Ръцете му се сключиха около кръста й и той я придърпа още по-близо до себе си.
Тя потръпна от желание.
— О, Грант, моля те, недей. Вече не съм дете.
— И слава богу.
— Но се държа като дете.
— Само ако откажеш да признаеш и приемеш това, което е неизбежно помежду ни.
— Не е неизбежно. Ние сме зрели възрастни хора, отговорни за постъпките си. Трябва да спрем това, преди да е излязло от контрол. Аз трябва да го спра.
— Можеш ли? Можеш ли да го спреш, Шели?
— Да, да, да — повтори тя, но само за да не каже противното.
— Аз не можах да се въздържа да не те целуна преди десет години. Слава богу, тогава можах да се спра и да не те последвам. Но тези ограничения вече нямат значение. Тогава не можехме да се отдадем на привличането помежду си, но сега можем. Аз го искам. Ти също.
— Не — отрече тя, а после се задъха, когато ръцете му се плъзнаха отстрани на тялото й. — Не, моля те Грант, не ме докосвай там.
Но беше прекалено късно. Ръцете му бяха върху гърдите й. Устните му бяха до бузата й, изпускайки горещ, излизащ на пресекулки дъх.
Забравила всички свои протести, Шели отпусна глава и покри ръцете му със своите. Той нежно притискаше гърдите й.
— По-силно. По-силно — помоли тя с такъв копнеж, че когато по-късно си го спомнеше, щеше да умре от притеснение и срам. Но сега действията й се ръководеха от сетивата, от тяхната крещяща нужда от него. Устата й трескаво потърси неговата през рамото й, когато натискът на милувките му, направлявани от настойчивите й ръце, се усили.
С невероятно усилие Грант откъсна устни от нейните и я завъртя в ръцете си. Пръстите им се преплетоха, той обхвана с ръце главата й и се премести, за да я притисне към рафта.
Тя бе доброволна пленница, отвръщайки на опияняващия блясък на очите му. Няколко буреносни, сърцераздирателни мига те само се гледаха. Желанието, диво и примитивно, искреше между тях. Накъсаното им дишане отекваше в празното помещение.